— Ти си Мики Ко, нали? — попита Милър.
Мъжът пребледня, но кимна. Холдън изстена и се надигна.
— Детектив Милър — представи се Милър. — Преди четири години те арестувах на Церера. Беше се развихрил в един бар. „При Тапан“, ако не си спомняш. Удари едно момиче със стик за билярд.
— А, да — плахо се усмихна мъжът. — Да, помня те. Как я караш, човече?
— И добре, и зле — отвърна Милър. — Знаеш как е. Дай оръжието си на моя приятел.
Ко местеше поглед между двамата и облизваше устни, докато преценяваше шансовете си. Милър поклати глава.
— Говоря сериозно. Дай му пушката.
— Ами да, що не. Няма проблем.
Ей такива като този са убили Джули, помисли си Милър. Глупак. Късоглед глупак. Човек, създаден да се съобразява само със своите нужди. Мисленият образ на Джули поклати глава с израз на съжаление и отвращение и той се зачуди дали има предвид псевдоченгето, което тъкмо предаваше оръжието, или него. Може би и двамата.
— Та каква е тази история, Мики? — попита Милър.
— За кое говориш? — отвърна с въпрос охранителят, решил да се преструва на неразбиращ, сякаш бяха в стаята за разпити. Да печели време. Да изиграе старата сценка между полицай и престъпник, сякаш имаше някакъв смисъл. Милър установи с изненада, че гърлото му се е свило. Не знаеше каква може да е причината.
— Тази ваша работа — повтори той. — Каква е?
— Ами знам ли…
— Виж… — Милър го разтърси леко. — Да ти припомня ли, че вече гръмнах приятелчето ти.
— И този му беше третият за днес — обади се Холдън. — Аз видях.
Милър сякаш четеше всичко в очите на мъжа: страха, решението да смени тактиката. Старо, познато и предсказуемо, като течаща надолу вода.
— Гледайте сега — заговори Ко, — работа като всяка друга. Преди около година ни казаха, че ще ни вземат за една голяма операция. Но никой не знаеше за какво иде реч. А преди няколко месеца започнаха да ни прехвърлят. Пратиха ни на обучение за полицаи.
— Кой ви обучаваше? — попита Милър.
— Ами тези предишните. Дето са имали договор преди нас.
— „Протоген“?
— Да, нещо от тоя род. После си заминаха, а ние поехме вместо тях. Полицейска работа, малко контрабанда.
— Контрабанда на какво?
— На всякакви неща — каза Ко. Започваше да се успокоява и това си личеше по държанието му. — Апаратура за наблюдение, комуникационни системи, свръхмощни сървъри с вградени гелови програматори. Изследователски прибори. Разни джунджурии за вземане на проби от водата, въздуха и лайната. И от онези стари роботи с дистанционно управление, дето ги използват при вакуумни изкопни работи. Ей такива неща.
— И къде отиваше всичко това? — попита Холдън.
— Тук — махна Ко към въздуха, каменните стени и станцията. — Всичко е тук. Няколко месеца го инсталираха. А сетне, през последните седмици — нищо.
— Какво искаш да кажеш? Как нищо? — попита Милър.
— Ами съвсем нищо. Толкова голяма подготовка, а после седяхме и си въртяхме палците.
Нещо се е объркало, помисли си Милър. Фебският вирус не е достигнал целта си, но после дошла Джули и играта се подновила. В съзнанието му отново изплува онази страшна картина от хотелската стая. Стърчащите от тялото ѝ пипала, или каквото бяха, щръкналите през гърдите ѝ шипове, тънките черни нишки, излизащи от очниците ѝ.
— Но заплащането беше добро — продължи с философски тон Ко. — А и имахме доста свободно време.
Милър кимна в знак на съгласие, наведе се, пъхна дулото на пистолета в процепа под бронирания нагръдник и го гръмна в корема.
— Ей, какво направи! — подскочи Холдън, докато Милър прибираше оръжието.
— А ти какво си мислеше? — сопна се Милър, докато се навеждаше над простреляния. — Че той би ни пуснал?
— Уф, сигурно си прав. Но…
— Помогни ми да го вдигна — подкани Милър и пъхна ръка под рамото на Ко. Раненият мъж закрещя от болка.
— Какво?
— Хвани го от другата страна — нареди Милър. — Човекът има нужда от спешна помощ, нали така?
— Ъъ, да — промърмори Холдън.
— Повдигай от там.
Не бяха толкова далече от укритието, колкото Милър очакваше, което си имаше добри и лоши страни. Добрата беше, че Ко беше жив и викаше. Освен това не беше съвсем в съзнание и редеше нещо нечленоразделно, когато приближиха най-близката група от полицаи.
— Ей! — извика им Милър. — Трябва ни помощ тук!
В подножието на рампата стояха четирима полицаи. Те вдигнаха озадачено глави, сетне тръгнаха към тях, позволявайки на любопитството да надделее над правилата за действие в подобни случаи. Холдън дишаше мъчително. Милър също. Ко не беше чак толкова тежък. Това беше лош признак.