— Какво е станало, дявол го взел? — попита един от полицаите.
— Горе някакви хора оказаха съпротива — обясни Милър. — Мислех, че сте прочистили нивото.
— Не е наша работа — отвърна другият. — Наредиха ни само да се погрижим всички групи да продължават към казиното.
— Значи някой е оплескал работата — ядоса се Милър. — Имате ли транспорт?
Пазачите се спогледаха.
— Можем да повикаме — подхвърли някой отзад.
— Няма значение — махна с ръка Милър. — По-добре идете да потърсите ония типове с оръжията.
— Чакай малко — вдигна ръка първият полицай. — Ти кой си всъщност?
— От протогенските техници сме — обясни Холдън. — Заменяхме повредени датчици. Този човек трябваше да ни помага.
— Не съм чул за такова нещо — усъмни се водачът на групата.
Милър пъхна пръст под бронята на Ко и го натисна по корема. Нещастникът изпищя и се опита да се освободи от прегръдката му.
— Можете да го обсъдите с шефовете си, когато ви остане време — озъби се Милър. — Хайде. Намерете някой да помогне на този задник.
— Я почакай! — заинати се водачът и Милър въздъхна. Четирима. Ако пуснат Ко и потърсят прикритие… не виждаше обаче нищо подходящо наоколо. И кой знае какво ще направи Холдън?
— Къде са тия, които са стреляли по вас? — попита мъжът. Милър се стараеше да се усмихва.
— Има една ниша на четвърт километър обратно на посоката на въртене — обясни той. — Там ще видите трупа на втория пазач. Няма начин да го пропуснете.
Милър продължи надолу по рампата. Зад гърба му псевдополицаите разговаряха оживено, чудеха се как да постъпят, кого да повикат.
— Ти си напълно обезумял — надвика Холдън полусъзнателния хленч на Ко.
Може би беше прав.
„Интересно кога — питаше се Милър — преставаш да бъдеш човек?“ Би трябвало да има някакъв момент, решение, което взимаш, и преди него си една личност, а след това — съвсем друга. Спускаха се надолу по рампата с увисналото тяло на Ко между тях. Милър си помисли, че вероятно той също умира от лъчева болест. Беше си проправил път през група псевдополицаи, които го пропуснаха само защото бяха свикнали хората да се страхуват от тях, а той не се боеше. За последните няколко часа уби трима души. Четирима, ако брои и Ко. Вероятно са четирима.
Една аналитична част от ума му, тих, спокоен глас, който бе култивирал през годините, следеше постъпките му и коментираше всички негови решения. Всяко едно от тях му се бе струвало съвсем логично в съответния момент. Да застреля Ко. Да застреля онези тримата. Те бяха оправдани дори емоционално. Струваха му се опасни едва когато ги погледнеше отстрани. Ако бе видял да го прави някой друг — Мус, Хейвлок, Сематимба, — щеше да сметне, че му хлопа дъската. Но тъй като изпълнителят бе той, едва ли имаше значение. Ала Холдън бе прав. Някъде по този път Милър бе изгубил контакта със себе си.
Щеше да му се да го обясни с обстоятелствата около намирането на Джули, гледката на обезобразеното ѝ тяло, мисълта, че не е могъл да я спаси, но това бяха само отделни сантиментални моменти. Истината се криеше в решението му отпреди това — да напусне Церера и да тръгне да я търси, да се напие до забрава и да изгуби служебния си пост, да остане ченге след онова първо убийство — нито едно от тези неща не изглеждаше разумно, обективно погледнато. Беше разрушил брака си с жената, която някога обичаше. Беше свикнал да живее заобиколен от отрепки. Беше се убедил от собствен опит, че е способен да убива. И за нито една от тези постъпки не би могъл да твърди със сигурност, че е дело на разумен, уравновесен човек.
Може би това бе кумулативен процес, като пушенето на цигари. Една не вреди особено. Пет също. Всяка емоция, която бе потискал, всеки погубен от него човешки контакт, всяка любов и състрадание, от които бе бягал, бяха отнемали частица от него. Беше се научил да убива други воден от чувството за безнаказаност. Да посреща смъртната заплаха хладнокръвно, готов за действие.
В представите му Джули Мао поклати глава, заслушана в мислите му. Той я прегърна, притисна се към тялото ѝ не толкова еротично, колкото за да я успокои. Да потърси утеха. Прошка.
Сигурно затова бе тръгнал да я търси. Джули бе станала онази част от него, която все още бе способна на човешки емоции. Символ за това, което би могъл да бъде, ако не беше такъв, какъвто е сега. Нямаше никакви причини да смята, че въображаемата Джули има нещо общо с истинската. Може би срещата им щеше да е разочарование и за двамата.
Трябваше да повярва в това, също както трябваше да вярва във всичко, което преди му бе отнемало любовта.