Холдън спря и Милър осъзна, че между двамата вече няма ранено тяло, а труп.
— Какво? — попита той.
Холдън кимна към таблото до вратата пред тях. Милър го погледна неразбиращо, после го позна. Бяха стигнали. Бяха се върнали при скривалището.
— Добре ли си? — попита го Холдън.
— Аха — изпъшка Милър. — Нещо се бях унесъл в мисли. Извинявай.
Той пусна Ко и бандитът се свлече на пода с печално тупване. Ръката на Милър бе изтръпнала. Разтърси я, но мравучкането не изчезна. За миг му се зави свят и му призля. „Симптоми“ — помисли си.
— Как се справихме с времето? — попита той.
— Надхвърлихме малко крайния срок. С пет минути. Но всичко е наред. — Холдън се шмугна през вратата.
От Наоми, Алекс и Еймъс нямаше и следа.
— Мамка му — изруга тихо Холдън.
29.
Холдън
— Мамка му — изруга Холдън. А после: — Зарязали са ни.
Не. Тя бе зарязала него. Наоми бе казала, че ще го стори, но едва сега Холдън осъзна, че не ѝ бе повярвал. Ала ето го доказателството. Празното пространство, където трябваше да е тя. Сърцето му блъскаше в гърдите, гърлото му се свиваше, дъхът му излизаше на пресекулки. Гадното усещане в корема бе или от отчаяние, или защото червата му се напрягаха да освободят съдържанието си. Щеше да пукне пред някой евтин хотел на Ерос само защото Наоми бе направила точно това, което бе казала, че ще направи. Негодуванието му отказваше да се вслушва в гласа на разума.
— Мъртви сме — промърмори той и седна на ръба на една саксия с папрат.
— Колко време имаме? — попита Милър, загледан надолу по коридора, докато проверяваше пистолета си.
— Нямам представа — отвърна Холдън и кимна към терминала си, който продължаваше да мига в червено. — Ще минат часове, докато започнем наистина да го усещаме, но наистина не зная точно. Божичко, как ми се ще Шед да е тук.
— Шед?
— Един мой приятел — поясни Холдън. — Много добър фелдшер.
— Обади ѝ се — подкани го Милър.
Холдън вдигна терминала си и го чукна няколко пъти.
— Мрежата е изключена.
— Добре — сви рамене Милър. — Да тръгваме към кораба тогава. Да видим дали още е на док.
— Няма да са там. Наоми ще направи всичко възможно да спаси хората си. Тя ме предупреди, но аз…
— Въпреки това да идем — настоя Милър. Той пристъпваше от крак на крак, загледан към коридора.
— Милър — поде Холдън, но млъкна. Милър очевидно не бе съвсем на себе си, а и вече бе застрелял четирима души. Холдън започваше да се бои от бившето ченге. Сякаш прочел мислите му, Милър пристъпи към него. На устните му трептеше зла усмивка, ала очите му гледаха почти нежно. Холдън би предпочел да изглеждат заплашителни.
— Ако питаш мен, имаме три възможности — заговори Милър. — Едната е да намерим кораба ти на док, да се натъпчем с медикаменти и може би да оцелеем. Втората — опитваме се да стигнем до кораба, но по пътя се натъкваме на група бандити. Издъхваме славно под град от куршуми. Третата е да останем тук, докато животът ни изтече през очите и задниците.
Холдън не каза нищо, само изгледа полицая и кимна.
— Първите две ми харесват повече от третата — допълни Милър. Каза го, сякаш се извиняваше. — Ще дойдеш ли с мен?
Холдън се разсмя, преди да се усети, но Милър явно не се обиди.
— Разбира се — рече Холдън. — Трябваше ми минутка за самосъжаление. Да идем да ни застреля мафията.
Каза го с повече смелост, отколкото изпитваше. Истината беше, че не му се умираше. Дори през първите години във флота възможността да загине при изпълнение на служебния дълг му се струваше далечна и нереална. Неговият кораб никога нямаше да бъде разрушен, а дори и да се случеше, точно той щеше да успее да се измъкне със совалката. Вселената без него му се струваше съвсем безсмислена. Беше поемал рискове, бе виждал други да умират. Дори хора, които обичаше. Но сега за пръв път собствената му смърт му се струваше съвсем реална.
Той погледна към ченгето. Познаваше този човек по-малко от ден, но му вярваше и беше сигурен, че го харесва. А му предстоеше да умре заедно с него. Холдън потръпна и се надигна, изваждайки пистолета от колана. Под паниката и страха се надигаше някакво дълбоко и неизмеримо спокойствие. Надяваше се да се задържи.
— След теб — рече той. — Ако успеем, припомни ми да се обадя на майките ми.
Казината бяха като бъчонка с барут, очакваща запалена клечка. Дори при непълен успех на евакуацията и прочистването на коридорите, на тези три нива на станцията бяха натъпкани около милион души. Из тълпата крачеха едри мъжаги с бронирани костюми и казваха на всички да запазят спокойствие, докато бъдат отведени в радиационните укрития, но всъщност повече сееха страх сред тълпата. От време на време отвеждаха по някоя малка група. Мисълта какво ще им сторят караше стомаха на Холдън да се свива мъчително. Искаше му се да извика, че полицаите са измамници, че убиват хора. Но разбунтувалата се тълпа в затворено пространство щеше да е истинска месомелачка. Може би беше неизбежно да се стигне дотам, но не искаше той да е причината.