Холдън и Милър приклекнаха зад една преобърната количка за кафе на стотина метра от полицаите. Миг по-късно дузина паникьосани граждани се втурнаха срещу кордона и бяха покосени с автоматични изстрели. На пода се въргаляха и други трупове от предишни опити.
— Преброих трийсет и четирима — рече Милър. — С колко от тях ще можеш да се справиш?
Холдън се извърна и го погледна слисано, но по изражението му се досети, че бившето ченге се шегува.
— Като оставим майтапа настрана, как смяташ да преминем покрай тях? — попита Холдън.
— Трийсетина мъже с автомати и пусто пространство пред тях. Никакво прикритие през последните двайсет метра — изброи Милър. — Няма начин да минем оттам.
30.
Милър
Седяха на пода, опрели гърбове в ротативки, на които вече никой не играеше, и зяпаха вълните от насилие, заливащи казиното, сякаш бяха на футболен мач. Милър бе поставил шапката си на коляното. Усещаше вибрациите на машината зад него. Светлините премигваха и блещукаха. Отпуснат до него, Холдън дишаше тежко, сякаш бе участвал в надбягване. Сцената в казиното наподобяваше донякъде картина на Йеронимус Бош, преддверие на смъртта.
Яростта от първоначалния граждански изблик се бе уталожила. Мъже и жени се скупчваха на малки групички. Между тях крачеха полицаи и разгонваха тези, които се опитваха да сформират по-големи групи. Нещо гореше недалеч от тях и въздухът бързо се изпълваше с тежката миризма на нагорещена пластмаса, с която не успяваха да се справят претоварените рециклатори. Индийски ритми се смесваха с писъци, викове и ридания. Някакъв идиот крещеше на полицаите, че е адвокат, че записва всичко и този, който е виновен, ще си понесе заслуженото. Милър забеляза, че около него се събират и други недоволни. Полицаят, който стоеше пред адвоката, го изслуша спокойно, кимна и сетне го простреля в коляното. Тълпата се разпръсна с изключение на една жена — съпруга или приятелка на адвоката, която се наведе с писък към него. А в главата на Милър всичко бавно се разпадаше.
Осъзна, че постепенно се раздвоява. Една част от него бе онзи Милър, когото познаваше. Този, който мислеше какво ще стане, когато се измъкне, каква трябва да е следващата стъпка при свързването на точките между станция Феба, Церера, Ерос и Джулиет Мао, как да продължи разследването. Тази част от него гледаше тълпата, както би могъл да наблюдава местопрестъпление в очакване някакъв детайл или нещо необичайно да прикове вниманието му. Да го отпрати в правилната посока за разрешаване на загадката. Това бе късогледата, глуповата част от ума му, която не можеше да приеме идеята за собствената му кончина и бе уверена — дълбоко уверена, — че ще има и после.
Другият Милър беше различен. Притихнал. Тъжен, може би дори спокоен. Преди много години бе чел една поема, озаглавена „Мъртвата част от мен“, но не бе могъл да я разбере — до този момент. Някакъв възел се бе развързал насред душата му. Цялата енергия, използвана от него да задържа в едно разни неща като Церера, брака, кариерата и самия себе си, сега се освобождаваше. Беше започнал — засега само започнал — да си дава сметка, че е хлътнал до уши в обекта на своето издирване, макар да знаеше недвусмислено, че я е изгубил. Беше разбрал веднъж и завинаги, че хаосът, на чието удържане бе посветил живота си, бе по-силен и по-всеобхватен, отколкото той някога ще бъде. Каквито и компромиси да направи, нямаше да са достатъчни. Мъртвата част от него бавно го изпълваше, без дори да полага усилие за това. Беше като облекчение, отпускане, като дълга въздишка след десетилетия на напрежение.
Умът му се разпадаше, но в това нямаше нищо страшно, защото и без това умираше.
— Ей — повика го Холдън. Гласът му бе по-силен, отколкото Милър очакваше.
— А?
— Като малък гледал ли си „Миско и Мариско“?
Милър се намръщи.
— Детското шоу?
— Онова с петте динозавъра и злия тип с голямата розова шапка — припомни му Холдън и изведнъж затананика някаква весела детска мелодийка. Милър затвори очи и също я изтананика. Мелодията някога имаше и думи. Но сега бе само поредица от високи и ниски тонове.
— Май съм го гледал — промърмори той.
— Обожавах това шоу. Трябва да съм бил на осем или девет, когато съм го гледал за последен път — продължи Холдън. — Странно как човек помни подобни неща.
— Аха — кимна Милър. Той се закашля, извърна глава и изплю червена храчка. — Как я караш?
— Мисля, че съм добре — отвърна Холдън. После, след кратка пауза, добави: — Стига да не ставам.