— Гади ли ти се?
— Да, малко.
— На мен също.
— За какво е всичко това? — изстена Холдън. — Цялата тази история. Какво се опитват да постигнат?
Уместен въпрос. Унищожаването на Ерос — всъщност унищожаването на коя да е станция в Пояса — не беше особено трудна задача. Всеки с начални познания по орбитална механика би могъл да открие начин да запокити достатъчно тежък къс скала, така че да пропука купола на станцията. С усилията, положени от „Протоген“, всеки би могъл да намали резервите от въздух, да го отрови или каквото си пожелае. Това не беше убийство. Дори не беше геноцид.
А освен това и приборите за наблюдение. Камери, предаватели, въздушни и водни датчици. Имаше само две причини да бъдат инсталирани. Или побърканите копелдаци от „Протоген“ са искали да гледат как умират хора, или…
— Те не знаят — произнесе Милър.
— Какво?
Той се обърна и погледна към Холдън. Първият Милър, детективът, оптимистът, този, който искаше да знае, командваше сега. Мъртвият му близнак не се съпротивляваше просто защото не му беше в природата. Той не се съпротивляваше на нищо. Милър вдигна ръка сякаш четеше лекция на някой новак.
— Те или не знаят какво става, или поне не знаят какво ще стане после. Онези зали не са места за мъчение, а за наблюдение, разбираш ли? Водни и въздушни датчици. Това са лабораторни инкубатори. Те нямат представа що за чудо е убило Джули и това е начинът да разберат.
Холдън се намръщи.
— Че нямат ли си лаборатории? Места, където могат да заразят някое животинче или нещо друго? Защото, ако това е експеримент, изглежда ми доста мащабен.
— Може би им трябва нещо с подобни размери — предположи Милър. — Или пък не ги интересува какво ще стане с хората. Може да ги интересува само станцията.
— И това ако не е разведряваща мисъл — изръмжа Холдън.
Онази Джули Мао, която обитаваше представите на Милър, отметна кичур от очите си. Тя се мръщеше, изглеждаше замислена, заинтригувана, загрижена. Но като че ли идеята му не беше лишена от смисъл. Беше като някоя от онези задачи от орбиталната механика, при които всяка подробност изглеждаше случайна и необяснима, докато не пасне на мястото си. И тогава необяснимото се превръщаше в неизбежно. Джули му се усмихна. Онази Джули, която той си представяше. Частта от него, която все още не се бе предала на смъртта, ѝ отвърна с усмивка. После тя изчезна, а вниманието му се прехвърли към демоничния вой на тълпата.
Нова група — двайсетина мъже, приведени ниско, като щурмуващи нападатели във футболен отбор — се нахвърли върху полицаите, охраняващи порта. Мъжете ги покосиха.
— Ако разполагахме с достатъчно хора — заяви Холдън, когато утихнаха изстрелите — щяхме да се справим. Не могат да ни избият всичките.
— Затова из тълпата сноват патрули — отвърна Милър. — За да не позволят на някого да организира масивна атака. Затова бъркат гърнето.
— Но ако върху тях се нахвърли тълпа, имам предвид наистина голяма тълпа…
— Може би — съгласи се Милър. Нещо изщрака в гърдите му. Той си пое бавно и внимателно въздух и щракането се повтори. Усещаше го дълбоко в левия си бял дроб.
— Поне Наоми се измъкна — подхвърли Холдън.
— Това е добре.
— Тя е невероятна. Никога не би изложила на опасност Алекс и Еймъс. Истинска професионалистка. Силна жена. И освен това е много… много…
— Хубава — довърши Милър. — Страхотна коса. Невероятни очи.
— Не това имах предвид — възрази Холдън.
— Не мислиш ли, че е красива жена?
— Тя е моят старши офицер. И е… разбираш ли…
— Да, невероятна.
Холдън въздъхна.
— Измъкнала се е, нали? — попита след малко.
— Почти е сигурно.
Те замълчаха. Един от неуспелите нападатели се закашля, надигна се, преглъщайки стичащата се от устата му кръв, и се върна, накуцвайки, в казиното. Индийската музика отстъпи мястото на налудничав ритъм с припев от странен глас на непознат за Милър език.
— Трябваше да ни чака — промърмори Холдън. — Не мислиш ли, че трябваше?
— Сигурно — отвърна мъртвата част от Милър, без всъщност да я интересува. Той помисли върху това, сетне извърна лице към Холдън. — Ей. Искам да знаеш… точно сега не съм в най-добрата си форма.
— Добре.
— Тъй де.
Оранжевите светлини на метростанцията от другата страна внезапно премигнаха и светнаха в зелено. Милър се надигна заинтригуван. Гърбът му беше вдървен, но това вероятно бе от потта. И други хора забелязаха промяната. Като струя от резервоар вниманието на тълпата се насочи от наемниците, блокиращи коридора, към стоманените врати на метростанцията.