Опита се да върне мислите си към Мао, но истината беше, че не му пукаше. Нещо ставаше с организираната престъпност на Церера. Ето кое го безпокоеше.
А историята с Джули Мао? Странично занимание.
3.
Холдън
След почти два дена при пълна гравитация коленете и гърбът на Холдън започнаха да го болят. И главата. Краката също. Той влезе в каюткомпанията на „Рицар“ тъкмо когато Наоми се качваше по стълбичката откъм товарния отсек.
— Спасителният мях е изведен отвън — докладва тя. — Реакторът се затопля. Готови сме за полет.
— Добре.
— Имаме ли пилот?
— Днес Алекс Камал е на смяна. Ще ми се да беше Валка. Не е толкова добър, колкото Алекс, но е по-спокоен, а главата не спира да ме боли.
— Аз пък харесвам Алекс. Той е по-темпераментен — заяви Наоми.
— Не зная какво означава темпераментен, но ако с тази дума определяш Алекс, темпераментността ме дразни.
Холдън погледна нагоре към пилотската кабина. Отражението на Наоми се подсмихна в черния панел пред него. Не можеше да си обясни как мършавите като моливи поясни можеха да подскачат толкова чевръсто при високо g. Вероятно се дължеше на десетилетия практика и селективно кръстосване.
Той се прехвърли в командния център и се пристегна с колан за противоускорителното кресло. Мекият материал притисна успокояващо тялото му. При половин g, колкото поддържаше Ади по време на финалното сближаване, пенопластът вършеше чудесна работа. Той изпъшка тихо. Релетата — метални и пластмасови, — изработени да издържат на високи натоварвания и продължителна експлоатация, прещракваха отчетливо. „Рицар“ реагираше с потоци от информация, подавана от диагностичните индикатори, и едва доловимо бръмчене.
След няколко минути Алекс Камал шмугна черната си глава през отвора на люка и го дари с широка усмивка. Израсъл на Марс, Алекс имаше по-масивно тяло от поясните. Беше по-слаб от Холдън, но въпреки това скафандъра очертаваше изпъкналото му коремче. Алекс бе летял в Марсианския флот, но очевидно след уволнението си бе занемарил налаганата във флота физическа подготовка.
— Здрасти, старши — поздрави го той, провлачвайки думите по тексаски. Израслият в долината Маринър Алекс си падаше по старите земни уестърни и това допълнително дразнеше Холдън. На Земята нямаше каубои от стотици години, на Марс пък не съществуваше и стръкче трева извън куполите, а конете обитаваха зоопарковете. Долината Маринър бе заселена от индийци, китайци и малка групичка тексасци. Изглежда, акцентът беше заразителен. Сега там всички говореха така. — Как е старият кон днес?
— Добре засега. Трябва ни план на полета. Ади ще ни осигури относително спиране след около — той погледна часовника — четирийсет минути, така че най-добре се захващай за работа. Искам да се разкачим, да свършим каквото трябва и да се върнем на „Кент“, преди от Церера да започнат да мърморят.
— Разбрано — кимна Алекс и се изкатери в пилотската кабина.
Слушалките на Холдън изпукаха и той чу гласа на Наоми:
— Еймъс и Шед на борда. Готови сме за полет.
— Благодаря. Ще изчакам данните от Алекс и ние също ще сме готови.
Екипажът бе сведен до абсолютния минимум: Холдън командир, Алекс, за да ги откара и върне от там, Шед, в случай че има оцелели, Наоми и Еймъс, ако няма оцелели и трябва да се прибере каквото си заслужава.
Не мина много време и Алекс се обади:
— Готово, шефе. Очаква ни четиричасов полет „ала чайник“. Ще използваме максимум трийсет процента от масата, но резервоарът ни е пълен. Общо време за мисията: единайсет часа.
— Прието. Благодаря, Алекс — отвърна Холдън.
Полет „ала чайник“ бе флотски жаргон за летене само на маневрени двигатели, които използват за инерционна маса свръхнагорещена пара. Щеше да е твърде опасно да прибягват до термоядрения двигател на „Рицар“ в близост до „Кентърбъри“, а и щяха да загубят прекалено много ценно гориво за един толкова кратък курс. Термоядрените двигатели, наричани „факли“, бяха от предъпстейновата епоха и далеч по-малко ефикасни.