Вратите се отвориха и първите зомбита излязоха. Мъже и жени със стъклени очи и отпуснати мускули се запрепъваха по стълбите. Докато преминаваше обучение на Церера, Милър бе гледал един документален филм за жертвите на хеморагична треска. Движенията им бяха сходни: безжизнени, механични, насечени. Като бесни кучета, чийто мозъци вече са проядени от заразата.
— Ей — възкликна Милър и сложи ръка на рамото на Холдън. — Виж какво става.
Един възрастен мъж с облекло на служител по чистотата тръгна срещу новодошлите. Първото зомби в редицата извърна пустите си очи към него и повърна бълвоч от позната, кафеникава слуз.
— Гледай — повтори Милър.
— Виждам.
— Не, гледай!
Надолу покрай казината и други станции отваряха врати със зелено сияние. Тълпата се люшкаше към нововъзникналата възможност за бягство и същевременно отскачаше от пристъпващите мъртвешки редици.
— Повръщащи зомбита — рече Милър.
— От радиационните укрития — кимна Холдън. — Онова нещо, организмът. То се храни с радиация, нали така? Затова твоята приятелка пишеше за светлините и вакуумния скафандър.
— Името ѝ е Джули. Така е. Наистина са били инкубатори. — Той въздъхна. — Какво пък. Май няма да успеем да издъхнем от лъчева болест.
— Защо просто не изпомпат тази гадост с въздуха? — попита Холдън.
— Анаеробна е, забрави ли? — напомни Милър. — Кислородът я убива.
Покритият с бълвоч старец все още се опитваше да помага на зомбитата, сякаш са немирни пациенти. Сякаш все още са хора. Стените и дрехите на околните бяха изцапани с кафява слуз. Вратите на станцията се отвориха отново и Милър видя няколко души да скачат в метрото, покрити с кафяво. Тълпата се люшна, не знаеше накъде да тръгне, докато груповото съзнание търсеше отчаяно решение.
Един от лъжеполицаиге неочаквано скочи напред и започна да обсипва зомбитата с куршуми. От входните и изходните отвърстия се проточваха черни нишки и зомбитата падаха като подкосени. Милър се изкиска преди още да е осъзнал кое е смешното. Холдън го погледна въпросително.
— Те не знаят — обясни Милър. — Онези бандюги със снаряжението. Никой не смята да ги евакуира. Месо за машината, като всички нас.
Холдън кимна одобрително. Милър обаче усети, че нещо не му дава покой. Значи бандитите от Церера с откраднатото снаряжение ще бъдат пожертвани. Това не значеше, че всички трябва да последват съдбата им. Той се наведе напред.
Коридорът към порта все още се охраняваше. Лъжеполицаите стояха с готови за стрелба оръжия. Дори изглеждаха по-дисциплинирани отпреди. Един от тях, застанал отзад и с някакъв допълнителен знак върху дрехите, говореше в микрофон.
Милър бе решил, че няма надежда. Беше се примирил, че шансовете им са изчерпани, но сега изведнъж му хрумна нова мисъл.
— Ставай — рече той.
— Какво?
— Надигай се. Скоро ще се изтеглят.
— Кой?
Милър кимна към наемниците.
— Тези там знаят — изтъкна той. — Погледни ги. Не изглеждат изплашени, нито объркани. Очаквали са нещо подобно.
— И смяташ, че ще се изтеглят?
— Няма да се задържат тук. Ставай!
Милър изстена мъчително и се надигна. Коленете и гърбът го боляха. Щракането в гърдите се усилваше. Коремът му издаде тих, неприятен звук, който при други обстоятелства щеше да е тревожен. Веднага щом се раздвижи, почувства докъде се е разпространило увреждането, кожата все още не се опъваше болезнено, но вече бе станала чувствителна, както в промеждутъка между изгарянето и мехурите, които го следват. Ако оживее, щеше да изпитва страшни болки.
Ако оживее, щеше да го боли всичко.
Мъртвото аз не спираше да го тегли. Усещането за освобождаване, за облекчение, за почивка бе като нещо скъпоценно, което е било изгубено. И докато неспирно бъбрещият, подобен на машина ум продължаваше да стърже, стърже и стърже напред, мекият, наранен център на душата му го съветваше да спре, да седне и да изчака, докато проблемите се решат сами.
— Какво да очакваме? — попита Холдън. Беше се изправил. Някакъв кръвоносен съд се бе спукал в окото му и склерата бе обагрена в алено.
„Какво да очакваме?“ — повтори като ехо мъртвото съзнание.
— Скоро ще се изтеглят назад — каза Милър. — И тогава ще ги последваме. На необходимата дистанция, за да не открият огън по нас.
— Че всички останали няма ли да сторят същото? След като кордонът бъде вдигнат, няма ли да се втурнат към порта?
— Предполагам — кимна Милър. — Така че да се опитаме да бъдем в челото на тълпата. Виж. Ей там.