Не беше нещо особено. Едва забележима промяна в позициите на наемниците, преместване на центъра на тежестта. Милър се закашля. Болеше го повече, отколкото би трябвало.
„Какво да очакваме? — отново пропя мъртвата част. — Отговор? Правосъдие? Още един шанс за вселената да ни изрита в топките? Какво има в дъното на този коридор, ако не само един бърз начин да се отървем от мъките?“
Капитанът на наемниците отстъпи нехайно назад и се отдалечи по коридора. На мястото му се появи Джули Мао, загледана в Милър. Тя му помаха.
— Още не — рече той.
— Кога? — попита Холдън и гласът му стресна Милър. В представите му Джули внезапно изчезна и той се върна в реалния свят.
— След малко — отвърна Милър.
Би трябвало да го предупреди. Така щеше да е честно. Когато се забъркаш в някоя подобна история, дължиш поне това на своя партньор. Милър се покашля. Гърлото също го болеше.
„Възможно е да започна да халюцинирам или да ме обсеби желание за самоубийство. Ако се наложи, трябва да ме застреляш.“
Холдън вдигна глава към него. Зад тях ротативките озаряваха околността с ярки сияния.
— Какво? — попита Холдън.
— Нищо. Старая се да се владея — отвърна Милър.
Силен женски вик. Милър извърна глава и видя как една жена блъска повръщащо зомби назад, вече покрита с кафеникава слуз. В коридора към порта наемниците безшумно отстъпваха.
— Хайде — рече Милър.
Двамата се отправиха с привидно спокойна крачка нататък и Милър си нахлузи шапката. Нови викове, писъци, ниско, приглушено гъргорене на хора, които повръщат. Рециклаторите не бяха в състояние да се справят с миризмата и въздухът се изпълваше с тежката, отблъскваща воня на полусмляна храна и стомашни сокове. Милър имаше чувството, че в обувката му е попаднало камъче, но знаеше, че ако погледне, ще види само зачервена, готова да се разкъса кожа.
Никой не стреля по тях. Никой не им заповяда да спрат.
Те стигнаха началото на коридора и надзърнаха зад ъгъла. Частица от секундата бе достатъчна, за да установят, че коридорът е съвсем пуст. Наемниците бяха избягали, оставяйки Ерос на съдбата му. Прозорецът зееше отворен. Пътят бе чист.
„Последен шанс“ — помисли си той и имаше предвид както да живее, така и да умре.
— Милър?
— Да? Всичко е наред. Ела. Преди другите да забележат.
31.
Холдън
Нещо се раздвижи дълбоко в червата на Холдън. Опита се да не му обърне внимание и да не откъсва поглед от гърба на Милър. Върлинестият детектив крачеше надолу по коридора към космопорта, като спираше само на кръстовищата, за да надзърта зад ъгъла. Милър се бе превърнал в машина. На Холдън оставаше само да го следва.
На неизменна дистанция пред тях отстъпваха и наемниците, охранявали изхода на казиното. Ускоряваха ли крачка, ускоряваше и Милър. Забавеха ли, той също забавяше. Очевидно прочистваха пътя към порта и несъмнено щяха да открият огън, ако някой ги доближи. Вече бяха застреляли двама души, които се затичаха към тях. И двамата бълваха кафеникава слуз. „И откъде, дявол го взел, се появиха толкова бързо тези зомбита?“
— Откъде, дявол го взел, се появиха толкова бързо тези зомбита? — подхвърли той към гърба на Милър.
Детективът повдигна лявото си рамо. В дясната ръка стискаше пистолета.
— Не мога да повярвам, че Джули е единствената причина за заразяването на цялата станция — отвърна той, докато забавяше ход. — Предполагам, че са ги докарали отнякъде. За да заразят укритията.
В това имаше логика. И когато експериментът започне да излиза изпод контрол, просто ги пускаш сред останалите. Докато хората разберат какво става, половината от тях вече са заразени. След това е въпрос единствено на време.
Те спряха за малко при едно кръстовище, загледани във водача на наемниците, който разговаряше с някого по радиостанцията. Холдън се задъхваше и дишаше пресекливо. Когато тръгнаха отново, наложи се Милър да протегне ръка и да го дръпне за колана. Откъде ли у мършавия поясен толкова енергия?
Детективът спря. Лицето му беше безизразно.
— Карат се — рече той.
— Какво?
— Водачът на групата и част от хората му. Спорят за нещо — поясни Милър.
— Е, и? — попита Холдън и изкашля нещо мокро на дланта си. Изтри го в дъното на панталона, без да поглежда дали е кръв. „Моля те, дано да не е кръв.“
Милър отново сви рамене.
— Май не всички там са от една група — рече той.
Наемниците отново поеха по коридора и Милър ги последва, теглейки Холдън. Намираха се на външните нива и коридорът се отваряше към работилници и складове. Помещенията бяха пусти и стъпките им отекваха надалече. Пред тях наемниците се скриха зад един завой и преди да ги доближат, на пътя им се изпречи самотна фигура.