Не се виждаше оръжие и Милър приближи непознатия предпазливо, все така уловил Холдън за колана. После го пусна и вдигна свободната си ръка в типичен жест за ченге.
— Опасно място да се скитате, господине — каза той.
Мъжът бе на не повече от петнайсет метра отпред и изведнъж се насочи към тях. Беше облечен като за парти — с евтин смокинг, бяла риза и яркочервена папионка. Имаше само една лъскава обувка, другият му крак бе обут в червен чорап. От ъгълчетата на устните му се стичаше кафеникава слуз и цапаше ризата.
— По дяволите — изруга Милър и вдигна пистолета.
Холдън го сграбчи за ръката и я дръпна надолу.
— Той не е виновен — изфъфли задъхано. — За нищо.
— И въпреки това ни приближава — посочи Милър.
— Ами ще вървим по-бързо — предложи Холдън. — Ако застреляш още някого без мое разрешение, няма да те пусна на кораба ми. Ясно?
— Повярвай ми — отвърна Милър. — Смъртта е най-доброто нещо, което може да се случи на този нещастник. Не му правиш услуга.
— Не ти решаваш това — заяви Холдън и в гласа му се долавяше назряващ гняв.
Милър понечи да отговори, но Холдън вдигна ръка.
— Искаш ли да се качиш на „Роси“? Тогава аз съм ти началник. Никакви въпроси и никакви глупости.
— Да, сър — неочаквано се усмихна Милър. — Хайде, че наемниците се отдалечават. — И посочи коридора.
Милър закрачи нататък и Холдън го последва. Зад тях още дълго се чуваше хленченето на мъжа със смокинга. За да заглуши този звук, който вероятно съществуваше само в съзнанието му, той започна да си тананика мелодийката от „Миско и Мариско“.
Мама Елиса, която оставаше вкъщи с него, когато бе съвсем малък, винаги му носеше нещо за хапване, докато гледа шоуто, а после сядаше до него и го галеше по главата. Смееше се на номерата на динозаврите дори повече от него. На един празник на Вси светии му направи голяма розова шапка, за да се маскира като злия граф Мънго. И защо този тип се опитваше да залови динозаврите? Никога не стана ясно. Може би той просто харесваше динозаври. Веднъж използва смаляващ лъч и…
Холдън се блъсна в гърба на Милър. Детективът бе спрял рязко и сега отстъпваше към стената на коридора, приведен, за да остане в сенките. Холдън го последва. На около трийсет метра пред тях групата на наемниците се бе увеличила и разделила на две фракции.
— Хм — изсумтя Милър. — Днешният ден ще се окаже лош за доста хора.
Холдън кимна и избърса нещо мокро от лицето си. Оказа се кръв. Съмняваше се да се е ударил толкова силно в Милър, че да се разкървави, както и че кървенето ще спре лесно. Мембраните на лигавиците ставаха все по-крехки. Това не беше ли страничен ефект от лъчевото изгаряне? Той откъсна парчета от ризата си и ги натика в ноздрите, докато наблюдаваше какво става в дъното на коридора.
Имаше две ясно отделени групи, които, изглежда, спореха помежду си. При други обстоятелства не би имал нищо против. Холдън не се интересуваше от социалния живот на наемниците. Но тези наемници, наброяващи вече към стотина души, бяха тежко въоръжени и запречваха коридора, водещ към кораба. Това правеше спора им интересен за наблюдение.
— Май не всички от „Протоген“ са заминали — отбеляза тихо Милър, сочейки двете групи. — Тези вдясно приличат на местни.
Холдън огледа групата и кимна. Посочените определено изглеждаха като професионални войници. Броните им стояха добре. Втората група се състоеше от хора, просто навлекли полицейско снаряжение, и само неколцина имаха камуфлажни бронепредпазители.
— Ще опиташ ли да познаеш за какво е спорът? — попита Милър.
— Ей, може ли и ние да се качим? — заговори Холдън с престорен церерски акцент. — О, не, трябвате ни тук, хора, за да държите нещата под контрол, което, обещаваме ви, ще е напълно безопасно и в никакъв случай няма да включва превръщането ви в зомбита.
Дори успя да изтръгне тих смях от Милър, а после в коридора изригна безпорядъчна стрелба. Двете спорещи страни продължаваха дискусията си с оръжия, при това почти от упор. Шумът бе оглушителен. Мъже крещяха и падаха на земята, целите опръскани с кръв. Холдън също се просна долу, но продължи да гледа престрелката.
След първоначалната канонада оцелелите от двете страни започнаха да се оттеглят в противоположни посоки, като продължаваха да стрелят. Подът на кръстовището бе осеян с трупове. Холдън преброи към двайсетина жертви от първото стълкновение. Шумът от стрелбата отслабваше и се отдалечаваше, докато двете групи се изтегляха нататък по коридора.