Един от падналите в средата на кръстовището внезапно надигна глава. Но още преди да успее да се изправи, на челото му разцъфна дупка от куршум и той рухна безжизнен.
— Къде ти е корабът? — попита Милър.
— Асансьорът е в дъното на този коридор — посочи Холдън.
Милър изплю кървава храчка на пода.
— А коридорът, който го пресича, е бойно поле за тези две групи — рече той. — Май ще трябва да тичаме с всички сили.
— Има ли друга възможност? — попита Холдън.
Милър си погледна терминала.
— Надхвърлихме крайния срок, определен от Наоми, с петдесет и три минути — припомни Холдън. — Предполагам, че надолу по коридора има още четирийсет души. Коридорът е широк към три метра и половина. Което означава, че от двете страни по нас ще стрелят поне осемдесет души. Дори да сме родени под щастлива звезда, пак няма шансове да ни се размине. По-добре да помислим за резервен план.
Сякаш за да подсили аргументите му, в коридора избухна нова престрелка, изтръгваща късове изолация от стената и поглъщаща лежащите на пода.
— Продължават да отстъпват — посочи Милър. — Изстрелите се отдалечават. Мисля, че можем да ги почакаме, докато приключат. Ако имаме време.
Парцалите, които Холдън бе натикал в носа си, не спираха кървенето, само го пренасочваха. Усещаше как кръвта се стича в гърлото му и от това гаденето се усилваше. Милър беше прав. Едва ли още дълго щяха да имат сили дори да чакат.
— По дяволите, да можехме поне да се обадим и да проверим дали Наоми е там — изруга Холдън, загледан в трепкащия надпис „Няма достъп до мрежата“ на екранчето на своя терминал.
— Шшшт — прошепна Милър и опря пръст на устните. Той посочи в посоката, от която бяха дошли, и едва сега Холдън дочу приближаващи се тежки стъпки. — Закъснели гости за партито — добави Милър и Холдън кимна. Двамата мъже се обърнаха, насочиха оръжията си към коридора и зачакаха.
Зад ъгъла се появиха четирима мъже с полицейски униформи. Не държаха оръжията си готови за стрелба и двама от тях си бяха свалили шлемовете. Холдън чакаше Милър да открие огън и когато не го направи, обърна глава към него. Милър също го гледаше.
— Не си нося топли дрехи — рече той, сякаш се извиняваше. Трябваше да изминат няколко секунди, преди Холдън да осъзнае за какво говори.
Тогава кимна, в знак, че му разрешава да стреля. Самият се прицели в един от лъжеполицаите, който нямаше шлем, и го простреля в лицето, после продължи, да стреля по групата, докато пълнителят изщрака на кухо. Милър бе открил стрелба миг след него и също натиска спусъка, докато изпразни пълнителя. Когато всичко приключи, на пода лежаха четирима лъжеполицаи. Холдън изпусна тежка въздишка и се свлече на земята.
Милър доближи повалените мъже и ги побутна един по един с крак, докато презареждаше пистолета си. Холдън не си направи труда да зареди своя. Реши, че е приключил с престрелките. Прибра празния пистолет в джоба и се присъедини към ченгето. Наведе се и свали от един от убитите най-запазената броня, която успя да намери. Милър повдигна вежди, но не му се притече на помощ.
— Щом ще тичаме между онези — обясни Холдън, — по-добре да ни сметнат за свои.
— Прав си — кимна Милър, коленичи и свали бронята от друг убит.
Холдън навлече бронята, опитвайки се да прогони мисълта, че розовата пътечка по вътрешната страна не е от мозъка му. Пръстите му бяха изтръпнали и несръчни. Взе един набедреник, сетне го остави. По-добре да тича бързо. Милър тъкмо бе закопчал своята бронежилетка и си слагаше шлем. Холдън взе друг за себе си, със следи от куршуми отгоре, и го нахлузи. Беше мазен отвътре и той се зарадва, че носът му не функционира нормално. Предполагаше, че предишният притежател на шлема не се е къпал често.
Милър ровичкаше из шлема, докато най-сетне успя да включи радиото.
Гласът му отекна в миниатюрните слушалки:
— Ей, идваме по коридора. Не стреляйте! Скоро ще бъдем при вас!
После изключи микрофона и се обърна към Холдън.
— Е, поне едната страна може да не стреля по нас.
Те продължиха навътре по коридора и спряха на десет метра от кръстовището. Холдън преброи до три и после се втурна с всички сили. Краката му се движеха отчайващо бавно, сякаш бяха пълни с олово. Като че ли бягаше в басейн с вода. Все едно сънуваше кошмар. Чуваше Милър на крачка отзад, обувките му тропаха по бетонните плочи, гърдите му свистяха шумно.
После долавяше само звука от изстрелите. Не знаеше дали планът на Милър е успял. Нямаше представа откъде се води стрелбата. Беше постоянна и оглушителна и започна в мига, когато навлезе в кръстовището. Когато до отсрещния край оставаха само три метра, той наведе глава и се хвърли напред. В слабата гравитация на Ерос имаше чувството, че лети и почти бе достигнал прикритието на стената, когато един откос го удари в бронята на гърдите, завъртя го и го запокити към отсрещната стена с разтърсваща костите сила. Той пропълзя останалото разстояние, докато куршумите продължаваха да се забиват около краката му, а един от тях премина през месестата част на прасеца.