Милър се препъна в него, прелетя още няколко крачки и рухна на земята. Холдън пропълзя до него.
— Жив ли си?
Милър кимна.
— Уцелиха ме. Ръката ми е счупена. Продължавай напред — изпъшка той.
Холдън се надигна мъчително. Имаше чувството, че раненият му крак гори, мускулите се бяха стегнали около раната. Той помогна на Милър да се изправи, подпря се на него и двамата закуцукаха към асансьора. Лявата ръка на Милър се поклащаше безжизнено и от ръкава му се стичаше кръв.
Холдън натисна копчето за повикване на асансьора и двамата се опряха на стената, докато чакаха. Отново затананика мелодията от „Миско и Мариско“ и след няколко секунди Милър се присъедини към него.
Холдън набра кода за дока на „Росинант“ и зачака кабината да спре пред сивата метална врата на шлюза, зад която няма да има кораб. Тогава ще може най-сетне да се отпусне на пода и да умре. Очакваше този момент почти с облекчение, което го изненада. Милър го пусна и се свлече по стената на кабината, оставяйки след себе си кървава диря. Очите му бяха затворени. Изглеждаше като заспал, а може би беше така. Холдън гледаше как гърдите на детектива се повдигат и спускат с неритмични, мъчителни движения, които ставаха все по-повърхностни и слаби.
Холдън му завиждаше, но все пак трябваше да види с очите си затворения люк на шлюза, преди да се излегне до него. Дори се ядоса на кабината, че се движи толкова бавно.
Най-сетне тя спря и вратата се отмести с жизнерадостно звънене.
От другата страна стоеше Еймъс с автомати във всяка ръка и два патрондаша с пълнители, кръстосани през гърдите. Той огледа Холдън учудено, премести поглед към Милър и отново се втренчи в Холдън.
— Божичко, капитане, изглеждаш ужасно!
32.
Милър
Умът на Милър се възстановяваше бавно след няколко неуспешни старта. Във виденията си той се опитваше да подреди някакъв пъзел, но парченцата непрестанно меняха форма и всеки път, когато бе на крачка от успеха, сънят започваше отначало. Първото, което усети, бе болката в кръста, сетне непосилната тежест в крайниците и накрая гаденето. Колкото повече изплуваше в съзнанието си, толкова по-упорито се опитваше да отложи това. Въображаеми пръсти се мъчеха да завършат пъзела и преди най-сетне да сполучи, той отвори очи.
Не можеше да помръдне глава. Имаше нещо в гърлото му, някакви тръби, които се подаваха навън и излизаха извън полезрението. Опита се да вдигне ръце, да прогони това невидимо парализиращо чудовище, но не можа.
„Спипало ме е — помисли си той уплашено. — И аз съм заразен.“
Жената се появи отляво. Изненада се, че не е Джули. Мургава кожа и леко издължени очи. Тя му се усмихна. Черната ѝ коса се спускаше отстрани на лицето.
Надолу. Имаше долу. Гравитация. Бяха под тяга. Това му се стори важно, макар да не знаеше защо.
— Ей, детектив — усмихна се Наоми. — Добре дошъл обратно.
„Къде съм?“ — опита се да попита. Гърлото му не помръдваше. Претъпкано като тълпа на метростанция.
— Не се мъчи да ставаш и да говориш — продължи тя. — Лежа в безсъзнание трийсет и шест часа. Добрата новина е, че лазаретът е оборудван по последна дума на военномедицинската техника и може да поеме до петнайсет марсиански войници. Мисля, че изхарчихме половината от запасите си за теб и капитана.
Капитанът. Холдън. Точно така. Двамата попаднаха в престрелка. Имаше коридор и хора, които гърмяха по тях. И някой беше много зле. Спомни си някаква жена, покрита с кафеникава бълвоч и с изцъклени очи, но не знаеше дали това не е било в кошмара.
Наоми продължаваше да говори. Нещо за пълна плазмена промивка и клетъчно увреждане. Опита се да вдигне ръка, да я протегне към нея, но тя беше пристегната за леглото. Болката в кръста беше от бъбреците и той се зачуди какво ли точно филтрират от кръвта му. Милър затвори очи и заспа преди още да си е помислил дали да си почине малко.
Този път нямаше видения, които да го измъчват. Събуди се отново, когато извадиха нещо от гърлото му и той почувства невероятно облекчение. Без да отваря очи, преви се на една страна, повърна и отново се излегна по гръб.