При следващото пробуждане вече дишаше самостоятелно. Гърлото го болеше, но ръцете му не бяха завързани. От корема му във всички посоки стърчаха дренажни тръбички, а от пениса му излизаше катетър с размера на химикалка. Този път не го болеше нищо и той предположи, че са го натъпкали с наркотици. Беше гол, завит само с тънка хартиена нощница, а лявата му ръка бе пристегната в шина. Някой бе оставил шапката му на съседното легло.
Лазаретът — след като най-сетне можа да го разгледа — приличаше на помещение във фабрика за производство на консервирани храни. Сребристометален вариант на нечия изкривена представа за болнично заведение. Мониторите висяха във въздуха, окачени на сложни манипулаторни ръце, и върху тях непрестанно се изписваха данни за неговото кръвно налягане, алкално-киселинно равновесие, кислородна сатурация и воден баланс. Имаше два отделни обратни брояча, единият до следващото автоматично хранене, вторият за обезболяващите. На монитора над отсрещното легло данните на Холдън изглеждаха горе-долу сходни.
Холдън беше като призрак. Кожата му беше бледа, склерите — червени от множеството кръвоизливи. Лицето му бе подпухнало от кортикостероидите.
— Ей — повика го Милър.
Холдън вдигна ръка и помаха вяло.
— Успяхме — изхриптя Милър. Звучеше, сякаш се е влачил до тук върху гласните си струни.
— Аха — изохка Холдън.
— Страшничко беше.
— Ъхъ.
Милър кимна. За толкова му стигнаха силите. Отпусна се назад и изгуби съзнание. Миг преди умът му да потъне в забрава, на устните му затрептя усмивка. Беше успял. Намираше се на кораба на Холдън. И щяха да открият това, което Джули е оставила за тях.
Нечий глас го пробуди.
— Може би не трябва, а?
Гласът принадлежеше на жена. Наоми. Някаква част от съзнанието му се подразни, че го безпокоят. Не помръдна, дори не изплува от унеса, но я слушаше.
— Трябва — отвърна Холдън. Говореше бавно като човек, който ей сега ще се закашля. — Това, което се случи на Ерос… ми изясни доста неща. Но има още нещо…
— Капитане.
— Не, чуй ме. Когато бях там и си мислех, че ми остава около половин час живот, под звуците на ротативката… когато се случи това, сетих се за какво ще съжалявам. Знаеш ли, помислих за всички неща, които бих искал да свърша, а не ми е достигал кураж. Сега, когато вече зная, не мога да не го направя. Не мога да се преструвам, че не съществува.
— Капитане — повтори Наоми и в гласа ѝ се долови предупреждение.
„Не го казвай, нещастнико“ — помисли си Милър.
Паузата, която последва, не беше по-дълга от няколко удара на сърцето.
— Обичам те, Наоми — произнесе Холдън.
— Не, сър — рече тя. — Не е вярно.
— Зная, че те обичам. И съм наясно какво си мислиш. Че е заради всичко, което преживях, и че сега се опитвам да се върна към живота и прочее. Но искам да ми повярваш, че съм сигурен в чувствата си. Когато бях там долу, от всичко на света най-много желаех да се върна при теб.
— Капитане. От колко време служим заедно?
— Какво? Не зная точно…
— Опитай да предположиш.
— Осем и половина курса, което прави почти пет години — гласът му звучеше объркано.
— Именно. И през това време с колко души от екипажа си споделял койката?
— Има ли значение?
— Съвсем малко.
— С няколко.
— Повече от десет?
— Не — отвърна той, но не беше сигурен.
— Да кажем, че са десет — реши Наоми.
— Добре де. Но сега е различно. Не става въпрос за мимолетен роман на борда, колкото да минава времето. Откакто…
Той млъкна и Милър предположи, че жената е вдигнала ръка.
— А знаеш ли кога аз започнах да си падам по теб?
Мъка. Ето какво долови в гласа ѝ. Мъка. Разочарование. Съжаление.
— Когато… когато ти…
— Мога да ти кажа точния ден — продължи Наоми. — Някъде към седмата седмица от първия полет. Все още се ядосвах, че са ни натресли някакъв землянин и той ме е изместил от поста старши офицер. Не те харесвах от самото начало. Беше твърде чаровен, хубав и се чувстваше прекалено удобно в моето кресло. Една вечер играехме покер в машинното. Аз, ти и онези две момчета от Луната. И Камала Траск. Помниш ли Камала Траск?
— Тя беше комуникационен техник. Онази, която…
— Изглеждаше като хладилник? С лице на булдоче?
— Помня я.
— Тя ти беше най-навита. По цели нощи ревеше за теб. Не играеше с нас, но дойде да гледа. Искаше да е до теб и всички го знаеха. Дори ти. И през цялата онази нощ ви гледах. Ти нито веднъж не ѝ даде повод да си въобрази, че има някакви шансове. Въпреки това се отнасяше към нея с уважение. За първи път си помислих, че може би те бива да си старши офицер и че бих могла да съм момичето, което споделя с теб койката до края на полета.