— Заради Траск?
— Донякъде, но и защото имаше страхотен задник. Та искам да кажа, че сме заедно от четири години и половина. И във всеки един момент бях готова да дойда при теб — стига да ме поискаш.
— Аз не знаех — смънка Холдън. Звучеше, сякаш го душат.
— Дори не попита. Очите ти все гледаха другаде. Мислех си, че някоя поясна ти е отказала. Докато се озовахме на „Кент“… и останахме само петима. Забелязах как ме гледаш. Знаех какво означава това, защото почти пет години те бях гледала така. Но ти привлякох вниманието едва когато останах единствената жена на борда и това не ми стига.
— Аз не знаех…
— Така е, не знаеше. Ето какво искам да ти кажа. Гледах те как прелъстяваш разни жени и виждах как го правиш. Забелязваш някоя, после се увличаш по нея. Внушаваш си, че между двама ви съществува някаква особена връзка, и когато повярваш в това, тя обикновено също смята така. След това преспивате и връзката ви отслабва. Единият или другият започва да говори за професионални граници и порядъчност, да се притеснява какво ще си помисли екипажът и всичко се разпада. Но и после те продължават да те харесват. Всичките. Правиш го толкова умело, че дори не изпитват към теб омраза.
— Не е вярно.
— Вярно е. И докато не повярваш, че не е задължително да обичаш всяка, с която си лягаш, няма да зная със сигурност дали ме обичаш, или само ме желаеш. И няма да си легна с теб, докато сам не откриеш отговора.
— Аз само…
— Ако искаш да спиш с мен — продължи Наоми, — бъди искрен. Прояви към мен поне малко уважение. Ясно?
Милър се закашля. Не искаше да го прави, дори не осъзна, че се задавя. Стомахът му се беше свил, гърлото го болеше и той изкашля влажна храчка. След като започна, беше трудно да се спре. Той приседна с насълзени от усилие очи. Холдън лежеше в леглото. Наоми седеше на съседното легло и се усмихваше невинно. Мониторът на Холдън показваше ускорен пулс и повишено кръвно налягане. Милър можеше само да се надява, че нещастникът не е получил ерекция с катетър в пениса.
— Здрасти, детектив — поздрави Наоми. — Как се чувстваш?
Милър кимна.
— Бил съм и по-зле — отвърна той. — Не. Не съм. Но бива. Как изглеждахме в началото?
— И двамата бяхте умрели — каза Наоми. — Сериозно, изхабихме доста филтри, докато ви пречистим. Експертната система упорито ви прехвърляше към програмата за симптоматично лечение и ви тъпчеше с морфин.
Наоми говореше с привидно безгрижие, но той ѝ вярваше. Опита се да седне. Тялото му все още бе необичайно тежко, но не знаеше дали е от слабост или заради корабната тяга. Холдън мълчеше, стиснал зъби. Милър се престори, че не го забелязва.
— Каква е дългосрочната прогноза?
— И двамата ще трябва да се преглеждате за ракови образувания на всеки няколко месеца до края на живота си. Поставихме на капитана имплант на мястото на щитовидната жлеза, тъй като истинската бе почти изпечена. Наложи се да отрежем около метър от тънките ти черва, тъй като не спираха да кървят. Известно време раните ви ще зарастват трудничко и ако искате да имате деца, надявам се, че сте си замразили сперма в някоя тъканна банка, защото малките ви войници вероятно сега са двуглави.
Милър се разсмя. Мониторите му премигнаха с тревожен звън и угаснаха.
— Да не би да си карала курсове за фелдшер? — полюбопитства той.
— Не. Аз съм инженер. Но всеки ден четях докладите от компютрите и се натъпках с медицинска терминология. Жалко, че Шед не беше тук — добави тя тъжно.
За втори път някой споменаваше Шед. Има някаква история зад това име, помисли си Милър.
— Косата ми ще окапе ли? — попита той.
— Може би — отвърна Наоми. — Машината те надруса и с лекарства, които би трябвало да го предотвратят, но заминат ли корените, няма спасение.
— Е, какво пък, поне имам шапка. Какво стана с Ерос?
Наоми за пръв път трепна.
— Унищожен е — обади се Холдън от леглото си и извърна глава към Милър. — Мисля, че бяхме последният кораб, който го напусна. Станцията не отговаря на повикванията и всички автоматични системи са в карантинен режим.
— Спасителни кораби? — попита Милър и се закашля. Гърлото продължаваше да го боли.
— Не ми се вярва да пратят — заяви Наоми. — На онази станция имаше милион и половина. Никой няма средства за подобна операция.
— В края на краищата — добави Холдън — ние сме във война.
Корабната инсталация приглуши светлините за през нощта. Милър лежеше в леглото. Експертната система бе превключила лечебния му режим към нова програма и през последните няколко, часа го спохождаха пристъпи на треска, от които зъбите му тракаха оглушително. Боляха го ноктите, зъбите и пръстите на ръцете и краката. Не му даваха възможност да заспи и той лежеше в сумрака, опитвайки се да надделее болестта.