Холдън изключи новините, намести се в койката и се опита да събуди с поглед Милър. Не се получи. Масивното излагане на радиация не го бе надарило със свръхсила. Детективът продължаваше да хърка.
Холдън се надигна, да провери силата на гравитацията. По-малко от четвърт g. Значи Алекс не бързаше. Наоми осигуряваше на Милър и Холдън време да се възстановят, преди да пристигнат при вълшебния, загадъчен астероид на Джули.
По дяволите.
Наоми.
Последните няколко пъти, когато слизаше в лазарета, срещите им бяха неловки. Тя избягваше да повдига въпроса за отхвърления романтичен порив, но той усещаше, че между тях се е вдигнала преграда, която го изпълваше със съжаление. И всеки път, когато напускаше помещението, Милър откъсваше от него поглед с въздишка, което влошаваше още повече нещата.
Ала не можеше да я избягва вечно. Той свали крака от леглото и стъпи на пода. Краката му още бяха слаби, но поне не се подгъваха. Ходилата го боляха, макар и доста по-малко, отколкото други части на тялото. Изправи се, опрял ръка на леглото, и провери как е с равновесието. Олюляваше се, но се държеше. Няколко пробни стъпки го убедиха, че ще се справи в отслабената гравитация. Системата се проточи след ръката му. Бяха му включили нещо със син цвят. Нямаше представа какво може да е, но тъй като Наоми им бе обяснила колко близо са били до смъртта, предполагаше, че е нещо важно. Той откачи торбичката от стойката и я задържа в ръка. В помещението миришеше на антисептик и диария. С радост щеше да го напусне.
— Къде отиваш? — попита Милър.
— Навън. — Холдън изведнъж се стресна, сякаш е малко момче, заловено да прави беля.
— Ами добре — промърмори Милър и се обърна на другата страна.
Вратата на лазарета бе на няколко метра от централната стълба и докато Холдън пристъпваше, хартиените калцуни на краката му издаваха тих, шумолящ звук. Стълбата се оказа най-голямото предизвикателство. Макар командният център да бе само на горния етаж, трите метра му се сториха като хиляда. Той натисна бутона, за да повика асансьора, и след няколко секунди вратата се отмести с електрическо стенание. Холдън се опита да пристъпи, но успя само да се свлече на пода, сетне коленичи. Той спря кабината, понадигна се, опита се да си придаде достоен вид за един капитан на кораб и отвори вратата.
— Божичко, капитане, все още изглеждаш ужасно — ахна Еймъс, когато вратата се отмести. Механикът се бе проснал върху два стола при пулта с датчиците и дъвчеше нещо, което приличаше на парче кожа.
— Ще спреш ли да го повтаряш?
— И да спра, истина е.
— Еймъс, нямаш ли си работа? — долетя гласът на Наоми. Седеше при компютрите и наблюдаваше някакво блещукане на екрана. Не вдигна глава, когато Холдън пристъпи на палубата. Това беше лош признак.
— Нямам. Най-скучният кораб, на който съм служил, шефе. Не се разваля, не пропуска, дори не трака. — Еймъс довърши с яденето и си обърса устата.
— Винаги можеш да хванеш парцала — подхвърли Наоми и чукна с пръст по екрана. Еймъс премести поглед от нея към Холдън.
— Ах, това ми напомня — плесна се той по челото и скочи. — Трябва да сляза в машинното и да проверя… нещо. Извинявай, капитане.
Мина покрай Холдън, влезе в асансьора и изчезна. Вратата на палубата се затвори зад него.
— Здрасти — поздрави Холдън Наоми, след като Еймъс си тръгна.
— Здрасти — отвърна тя, без да се обръща. Това също не беше добър знак. Той се надяваше, че отпращането на Еймъс е, за да поговорят. Но явно не беше познал. Въздъхна и премести един стол до нейния. Отпусна се на него, краката му трепереха сякаш е пробягал километър, а не някакви си двайсетина крачки. Наоми бе спуснала косата над лицето си. Холдън искаше да я отметне назад, но се боеше да не му строши ръката с някоя хватка от поясното кунг фу.
— Виж, Наоми — поде той, но тя не му обърна внимание и натисна едно копче на пулта. Холдън млъкна, забелязал лицето на Фред на екрана пред нея.
— Това Фред ли е? — попита, той като не можа да измисли нещо още по-глупаво.
— Трябва да видиш този запис. Получих го от Тихо преди няколко часа с кодиран сигнал, след като им пратих информация за текущото ни местонахождение.
Наоми чукна бутона за проиграване и лицето на Фред оживя.
— Наоми, изглежда, ти и хората ти сте имали сериозно премеждие. Из ефира се носят всякакви сведения за унищожаването на станцията и за предполагаема ядрена експлозия. Никой не знае какво всъщност се е случило. Дръжте ни в течение. А междувременно, успяхме да извлечем информацията от кубчето, което ни дадохте. Но не мисля, че ще ни помогне. Прилича на файлове с данни от датчиците на „Донагър“, повечето са записи на електромагнитни импулси. Опитваме се да открием скрито послание, но засега моите умни глави не се справят. Прехвърлям информацията към вас. Съобщи ми, ако намерите нещо. Край на връзката.