Екранът угасна.
— И какви са тези данни? — попита Холдън.
— Каквото чу от човека — отвърна Наоми. — Електромагнитни сензорни данни от „Донагър“ по време на преследването му от шестте кораба и самата битка. Порових се в тях, търсех нещо скрито, но не намерих нищичко. Преди няколко часа ги прехвърлих в компютъра на „Роси“, за да потърси някакъв логичен модел. Доста го бива за тези неща. Но засега удря на камък.
Тя чукна отново и на екрана започна да тече необработена информация — твърде бързо, за да може Холдън да я проследи. На малкото екранче в ъгъла програмата за издирване на последователност се опитваше да засече нещо. Холдън я наблюдава около минута, но погледът му се замъгли.
— Лейтенант Кели даде живота си за тази информация — рече той. — Напусна кораба, докато другарите му още се сражаваха. Пехотинците не го правят, освен ако не е наистина важно.
Наоми сви рамене и посочи недоволно екрана.
— Това са открили в неговото кубче. Може да има кодирана информация, но не разполагаме с други записи, за да ги сравним.
Холдън затропа с пръсти върху бедрото си, забравил за миг романтичните си подбуди.
— Добре, да речем, че това е цялата налична информация. Че няма нищо скрито. Какво би могла да означава тя за марсианския флот?
Наоми се облегна назад и затвори замислено очи, навивайки с пръст една къдрица.
— Тъй като данните са за електромагнитни импулси, най-вероятно ще са вектори на двигатели. Излъчването от двигателите е най-добрият начин да се следят корабите. Значи ще показват къде са били тези кораби по време на битката. Тактическа информация?
— Може би — промърмори Холдън. — Това достатъчно важно ли е, за да накара Кели да напусне кораба?
Наоми пое бавно дъх.
— Не мисля — отвърна.
— Аз също.
Нещо потропваше в периферията на съзнанието му, сякаш в очакване да го допусне вътре.
— Каква беше тази история с Еймъс? — попита той.
— С Еймъс?
— Ами когато се довлякохме, стоеше с два автомата на вратата.
— На връщане към кораба имахме проблеми.
— Какви проблеми? — попита Холдън.
— Едни лоши чичковци не искаха да хакнем блокираната ключалка към шлюза на „Роси“. Еймъс си поговори с тях. Нали не си мислеше, че сме се забавили, защото сме чакали теб?
Нямаше ли насмешка в гласа ѝ? Свенливост? Флирт? Той се улови, че се усмихва.
— Какво каза „Роси“ за информацията, когато я пусна за анализ? — попита Холдън.
— Ето тук — Наоми чукна едно място на екрана. Появи се дълъг текстови файл. — Отново ЕМ и данни от светлинния спектър, както и за изтичане от повредените…
— Аз съм такъв глупак — прекъсна я той.
— Съгласна. А по-точно?
Холдън докосна екрана и започна да прелиства файла нагоре и надолу. Посочи един дълъг списък с цифри и букви, облегна се назад и се ухили.
— Ето това е — рече.
— Това е какво?
— Корпусната структура не е единствената корабна характеристика. Тя е най-точната, но е късообхватна и… — той махна с ръка, за да посочи „Росинант“ — най-лесно се фалшифицира. Следващият по точност метод е сигнатурата на двигателя. Няма начин да замаскираш излъчването и топлинния модел. Освен това лесно се засича дори от голямо разстояние.
Холдън включи екрана до своето кресло и потърси програмата за разпознаване „свой/чужд“, сетне я свърза с данните от екрана на Наоми.
— Ето за какво са тези сведения, Наоми. Те съобщават на Марс кой е унищожил „Донагър“, като им показват двигателната му сигнатура.
— Тогава защо просто не предадат „разруши ни еди-кой си“ в най-обикновено текстово съобщение? — попита все още скептично Наоми.
Холдън се наведе напред, отвори уста, после я затвори, облегна се и въздъхна.
— Не зная.
Люкът на каютата се отмести с хидравлично свистене. Наоми се обърна и погледна през рамо.
— Милър идва.
Когато Холдън погледна нататък, детективът тъкмо се намъкваше откъм стълбището. Изглеждаше като оскубано пиле с розова настръхнала кожа. Хартиената нощница не си вървеше с шапката.
— Ей, има асансьор — подхвърли му Холдън.