— Искам разрешение за напускане на хамбара — обади се Холдън по интеркомната връзка с „Кентърбъри“. — Говори Холдън. „Рицар“ е готов за полет.
— Добре, Джим, действайте — отвърна Макдоуъл. — Ади, снижи скоростта до минимум. Слушайте, деца, искам да внимавате там. Тази совалка е доста скъпа и винаги съм си падал по Наоми.
— Разбрано, капитане — каза Холдън. По вътрешната връзка той повика Алекс. — Хайде, изведи ни навън.
Холдън се облегна назад, заслушан в шума от последните маневри на „Кентърбъри“ — поскърцване на стомана и керамика, сякаш бяха на дървен платноход. Или на земен шлеп при високо g. За един кратък миг Холдън изпита симпатия към кораба.
Разбира се, не можеше и да става въпрос за „спиране“ до астероида. Нищо в космоса не можеше да спре напълно, само излизаше на синхронизирана орбита с друг предмет. В момента следваха CA-2216862 на неговото развлекателно хилядолетно пътешествие около Слънцето.
Ади им прати зелена светлина и Холдън изпразни хангара от въздух, преди да отвори преградите. Сетне напуснаха дока върху белите конуси на свръхнагрятата пара.
И се отправиха да търсят „Скопули“.
CA-2216862 беше скала с диаметър половин километър, напуснала Пояса, за да бъде прихваната от мощната гравитация на Юпитер. Астероидът постепенно бе намерил своя собствена бавна орбита около Слънцето в гигантските простори между Юпитер и Пояса, район, прекалено празен дори за космос.
Холдън неволно потрепери при вида на „Скопули“, увиснал край астероида в примката на слабата му гравитация. Дори ако корабът бе напълно сляп, с нефункциониращи инструменти, шансовете му да се сблъска с подобен обект бяха невероятно малки. Все едно да уцелиш половинкилометрова бариера на път с ширина милиони километри. Корабът несъмнено не се бе озовал тук случайно. Холдън се почеса замислено по врата.
— Алекс, задръж совалката на два километра — нареди той. — Наоми, какво можеш да ми кажеш за тази метална кутия?
— Формата на корпуса съвпада с регистрационните данни. Това със сигурност е „Скопули“. Липсва всякаква електромагнитна или инфрачервена активност. Вероятно е на ръчно управление, но не засичам радиоактивно изтичане.
Холдън погледна към картината, която получаваха от телескопа на „Рицар“. А също и от лазерния радар, чийто лъч отскачаше от корпуса на „Скопули“, за да се върне при сензорите им.
— А какво ще кажеш за онова нещо, което прилича на дупка в корпуса?
— Хм — изсумтя Наоми. — Ладарът казва, че е дупка в корпуса.
Холдън се намръщи.
— Добре. Ще се задържим тук минутка, за да огледаме околността. Наоми, нещо интересно от датчиците?
— Нищичко. Големият телескоп на „Кент“ е достатъчно мощен да улови хлапе, мятащо камъчета на Луната. Бека твърди, че няма никой в радиус от двайсет милиона километра.
Холдън затропа нервно по облегалката на креслото. Стана му горещо и той се пресегна, за да обърне най-близкия вентилатор към лицето си. Едри капки пот засъхваха върху голото му теме.
„Ако там се натъкнеш на нещо, което не ти харесва, не се прави на герой. Събирай си играчките и се прибирай у дома…“ Такива бяха заповедите. Той погледна към изображението на „Скопули“ и зеещата дупка в корпуса.
— Добре де — въздъхна. — Алекс, приближи се на половин километър и задръж на орбита там. Ще доближим кораба с меха. А, и дръж факела разпален и готов. Ако на кораба се спотайва нещо опасно, искам да изчезнем колкото се може по-бързо и да разтопим всичко зад нас. Разбрано?
— Разбрано, шефе. Ще държа „Рицар“ в режим „бягай като зайче“, докато не отмениш заповедта — отвърна Алекс.
Холдън огледа за последен път командния пулт, надяваше се да зърне някоя тревожно мигаща светлинка, която да му даде нужното извинение да се върнат обратно на „Кент“. Но всичко блещукаше в успокояващо зелено. Той разкопча презрамките и се освободи от креслото. Оттласна се с крак от стената и се отправи към стълбичката, сетне се спусна с главата напред през тунела.
В малката каюткомпания Наоми, Еймъс и Шед все още бяха привързани към креслата. Холдън се улови за стълбичката и се преобърна, за да не ги гледа с главата надолу. Те вече се разкопчаваха.
— И тъй, ето каква е обстановката. В корпуса на „Скопули“ зее дупка и някой го е зарязал в близост до тази скала. Радарите не засичат чуждо присъствие, което означава, че пробивът е станал преди време и хората са се махнали. Наоми, ти ще управляваш спасителния мях, а ние тримата ще се прикачим към него, за да ни откараш до кораба. Шед, ти оставаш на борда, освен ако не открием пострадал, макар че не ми се вярва. Ние с Еймъс ще влезем в кораба през дупката и ще огледаме. Ако се натъкнем на нещо, което ни се стори опасно, връщаме се на меха, Наоми ни откарва на совалката и изчезваме. Някакви въпроси?