Милър въздъхна отново, кимна замислено, свали си шапката и се почеса по темето.
— Аз пък бих предпочел просто да ги изхвърля през шлюза — заяви той.
BA834024112 не беше голям астероид. Не повече от трийсетина метра в диаметър, той бе изследван преди доста време, за да бъде категоризиран като напълно лишен от ценни минерали. Съществуваше в регистрите само като предупреждение за корабите да не се сблъскат с него. Когато отлетя с малката си совалка за Ерос, Джули го бе оставила привързан към богатство, което се равняваше на милиарди.
Отблизо корабът, унищожил „Скопули“ и отвлякъл екипажа му, приличаше на акула. Беше издължен, тънък и непроницаемо черен, почти неотличим на фона на звездното небе. Отразяващите радарните вълни извивки му придаваха аеродинамична форма, каквато почти не се срещаше при повечето космически кораби. Още при първия поглед към него Холдън усети, че кожата му настръхва, ала въпреки това беше красив.
— Мама му стара — прошепна Еймъс, докато останалите се бяха скупчили в пилотската кабина и разглеждаха кораба.
— Капитане, „Роси“ изобщо не го вижда — докладва Алекс. — Обливам го с ладарни вълни, но получаваме само едно малко по-топло петно до астероида.
— Каквото видя и Бека, преди „Кент“ да си отиде — напомни Наоми.
— Совалката не се вижда, та предполагам, че това е единственият кораб в района — добави Алекс. — Освен ако няма и друг.
Холдън потропа замислено с пръсти по облегалката на пилотското кресло.
— Нищо чудно да е натъпкан с повръщащи зомбита — рече той накрая.
— Искаш ли да отидеш и да провериш? — попита Милър.
— Направо горя от нетърпение — отвърна Холдън.
34.
Милър
Вакуумният скафандър беше по-добър от тези, които Милър бе използвал. На Церера бе излизал само няколко пъти в открития космос и си спомняше, че скафандрите на „Звездна спирала“ бяха черни, с отделен кислороден източник и ръкавици, в които ръцете му бяха с трийсетина градуса по-студени от тялото. Скафандрите на „Роси“ бяха военно производство, модерни, не по-тежки от стандартната полицейска броня, с вградена животоподдържаща система, която вероятно щеше да му подгрява пръстите дори след като му отрежат ръката. Милър се рееше, уловил с една ръка ремъка на въздушния шлюз и стиснал лекичко пръсти, загледан в петнистите съчленения на ставите.
— Е, добре, Алекс — обади се Холдън. — На позиция сме. Нека „Роси“ да почука вместо нас.
Дълбока, тътнеща вибрация ги разтърси. Наоми опря ръка в извитата стена на шлюза, за да се стабилизира. Еймъс се наведе напред и се прицели с безоткатната пушка, която стискаше в ръце. Милър завъртя глава и дочу през слушалките пукота на собствения си гръбнак. Това бе единственият начин да го чуе в абсолютния вакуум, който ги заобикаляше.
— Готово, капитане — докладва Алекс. — Поставих изолация. Стандартната отключваща програма не задейства, така че ако ми дадете няколко секунда, за… да…
— Проблеми? — попита Холдън.
— Не, справих се. Скачени сме — довърши Алекс. След малко добави: — Ах? Май вътре не е останало много за дишане.
— Нищичко ли няма?
— Съвсем. Твърд вакуум — отвърна Алекс. — И двата шлюза са зеели отворени.
— В такъв случай, хора — нареди Холдън, — искам да следите въздушните си запаси. Да вървим.
Милър си пое дълбоко дъх. Външният шлюз премина от мека червеникава светлина към зелено сияние. Холдън го отвори и Еймъс се изстреля напред, следван от капитана. Милър кимна на Наоми — „Първо дамите“.
Окачващата капсула беше подсилена, готова да отрази вражески лазери или да забави куршуми. Еймъс се приземи върху другия кораб малко преди люкът на „Росинант“ да се затвори зад тях. Милър усети за миг, че му се вие свят, когато корабът пред тях внезапно се озова долу и възприятията му го накараха да се почувства сякаш пада върху нещо.
— Добре ли си? — попита Наоми.
Милър кимна, а през това време Еймъс вече се пъхаше в люка. Един по един те влязоха вътре.
Корабът беше мъртъв. Светлината, бликаща от костюмите им, трепкаше върху меките, почти аеродинамични извивки на подпорите, тапицираните стени и сивите метални шкафчета. Едно от шкафчетата бе изкривено, сякаш някой бе излязъл със сила отвътре. Еймъс се забави. При нормални обстоятелства вакуумът бе достатъчна осигуровка, че никой няма да ги нападне от засада. Но в този случай Милър не бе готов да заложи върху това.