— Тук всичко е изключено — обяви Холдън.
— Може би в машинното има аварийно захранване — посочи Еймъс.
— То ще е в другия край — промърмори Холдън.
— Най-вероятно.
— Нека бъдем внимателни — припомни им Холдън.
— Аз тръгвам към командния център — заяви Наоми. — Ако там има нещо на акумулатори…
— Никъде няма да ходиш — скастри я Холдън. — Няма да се разделяме, докато не разберем какво търсим. Оставаме заедно.
Еймъс продължи напред и потъна в мрака. Холдън се оттласна и пое зад него. Милър ги последва. Нямаше как да разпознае по езика на тялото дали Наоми е ядосана или облекчена.
Съблекалнята беше пуста, но тук-там се виждаха следи от борба. Кресло с прегънат крак. Дълга нащърбена резка по стената от нещо остро, което бе остъргало боята. Две дупки от куршуми под една подпора. Милър протегна ръка, улови се за една от масите и се завъртя бавно.
— Милър? — повика го Холдън. — Идваш ли?
— Виж това — посочи му Милър.
Тъмното петно имаше кехлибарен цвят и сияеше като полирано стъкло. Холдън се приближи.
— Бълвоч от зомби? — попита Холдън.
— Мисля че да.
— Е, поне сме уцелили кораба. Дано да е за добро.
Каютите бяха смълчани и празни. Претърсиха ги една по една, но не откриха никакви лични вещи — нямаше терминали, снимки, нито каквито и да било данни за имената на мъжете и жените, обитавали този кораб и вероятно издъхнали в него. Дори капитанската кабина се отличаваше само по малко по-широката койка и заключения сейф.
В средата на кораба имаше просторна каюткомпания, по-голяма от тази на „Росинант“, в единия ѝ край бяха подредени дванайсет огромни цилиндъра, обрамчени с тесни метални стълбички и подпорни скелета. Милър забеляза, че лицето на Наоми се изопва.
— Какво са? — попита той.
— Торпедни апарати — отвърна тя.
— Торпедни апарати? — повтори Милър. — За Бога, колко такива са имали тук? Милион?
— Дванайсет — уточни тя. — Само дванайсет.
— Тези са за свръхтежки торпеда — обясни Еймъс. — Предназначени да убиват от първия път.
— За кораби като „Донагър“?
Холдън го погледна под сиянието на вътрешните светлини.
— Или „Кентърбъри“ — рече той.
Четиримата подминаха мълчаливо черните лъскави тръби.
В машинното и работилницата следите от насилие бяха още по-забележими. Имаше кръв по стените и пода, както и купчинки замръзнала във вакуума бълвоч. В единия ъгъл бе захвърлена смачкана униформа. Платът бе пропит от нещо, също вкочанено от ниската температура. Навиците, създавани през годините на оглеждане на различни местопрестъпления, подреждаха десетки малки улики по местата им: драскулките по стените и вратите на асансьора, начина, по който се е разпръсквала кръвта и повръщаното, следите от стъпки. Те всички разказваха своя история.
— Сигурно са в машинното — заяви Милър.
— Кой? — не разбра Холдън.
— Екипажът. Тези, които са били на кораба. Всички, с изключение на един — той посочи отпечатък, водещ към асансьора. — Следите, които са върху всички останали, са нейните. Ето тук е стъпила в полузасъхнала кръв. Оставила е отпечатък, без да я размаже.
— Откъде знаеш, че е момичето? — попита Холдън.
— Защото е била Джули — отвърна Милър.
— Е, който и да е там, от доста време го кара на твърд вакуум — вметна Еймъс. — Ще идем ли да погледнем?
Никой не каза „да“, но всички полетяха напред. Люкът зееше отворен. Ако мракът отвъд него изглеждаше по-плътен, по-зловещ, по-интимен от всичко останало на мъртвия кораб, вероятно това бе само защото въображението на Милър си играеше с него лоша игра. Той се поколеба, опитвайки се да извика въображаемата Джули, но тя не дойде.
Да се носи из машинното бе като да се рее в пещера. Светлините от прожекторите им шареха по изпъстрените с контролни табла стени, търсеха мигащи лампички. Той насочи своя фенер към вътрешността на помещението, но мракът погълна светлината.
— Има аварийно захранване, капитане — докладва Еймъс. — И изглежда… реакторът е бил изключен. Преднамерено.
— Мислиш ли, че ще можеш да го включиш?
— Първо ще трябва да направя някои проверки — отвърна Еймъс. — Може би е имало причина да го спрат и най-добре да не я узнаваме, когато е твърде късно.
— Правилна мисъл.
— Но поне бих могъл да… осигуря… хайде, твойта мамица!
Изведнъж помещението се озари в ярка светлина. Внезапният блясък заслепи Милър за няколко секунди. Зрението му се възвърна с усещане за нарастващо объркване. Наоми изстена, а Холдън подвикна от изненада. Дълбоко в съзнанието на Милър се надигна пронизителен вик, който той успя да овладее. Поредното местопрестъпление. Сигурно щеше да има трупове.