— Е, добре. Зная, че можеш… аз… да вървим, Милър.
Милър остави капитана да води по време на полета им към мостика. Компютрите тук имаха стандартни програми, които Милър познаваше. Имаше пет поста със специални противоускорителни кресла. Холдън се намести в едно от тях и затегна коланите. Милър описа бавен кръг над палубата. Тук нямаше и следа от борба — нито кръв, нито преобърнати кресла или скъсана тапицерия. Очевидно битката е била долу, в реакторното. Не знаеше какво да мисли. Настани се на един от постовете и отвори директен канал към Холдън.
— Търсиш ли нещо специално?
— Бележки. Доклади — промърмори Холдън. — Каквото и да е, стига да бъде полезно. А ти?
— Ще опитам да се свържа с вътрешните монитори.
— Надяваш се да откриеш?…
— Това, което е открила и Джули — довърши детективът.
Изглежда, системата за сигурност предполагаше, че всеки, който седи на пулта, има право на достъп до записите от камерите. След като Милър откри това, вече не беше трудно да продължи. Ако се съдеше по датата, записите бяха от деня, в който „Скопули“ бе изчезнал. Охранителната камера в шлюза показваше екипажа — повечето поясни — по време на ескортирането му вътре. Похитителите носеха бронирани скафандри със спуснати лицеви стъкла. Милър се зачуди дали са ги спуснали, за да скрият идентичността си. Ако е така, значи са смятали да ги оставят живи. Или може би са се страхували, че в последната минута ще им окажат съпротива. Хората от „Скопули“ не носеха скафандри, нито имаха брони. Неколцина от тях дори не бяха облечени с униформи.
Но не и Джули.
Странно бе да я гледа как се движи. Милър осъзна, че никога досега не я бе виждал в движение. Всички снимки във файла на Церера бяха неподвижни. И ето я сега, заобиколена от другарите си, с развята коса и стисната челюст. Изглеждаше твърде дребна сред екипажа и хората в броня. Малкото заможно момиче, обърнало гръб на богатството и високото положение, за да живее с унизените поясни. Момичето, което бе казало на майка си да продаде „Рейзърбек“ — кораба, който обожаваше, — за да не ѝ позволи да го използва като средство за емоционален шантаж. В движение тя изглеждаше малко по-различна от въображаемата версия, която си бе изградил — по начина, по който изправяше рамене, по навика да обръща крака към пода дори в пълна безтегловност, — но основното бе същото. И сега попълваше празнини вместо да създава нов образ.
Звук нямаше — записът от камерата бе направен във вакуум. Пленниците имаха изплашен вид. Пръв капитанът разкопча униформата си. Бяха им наредили да се съблекат. Милър поклати глава.
— Лоша идея.
— Какво? — попита Холдън.
— Нищо. Извинявай.
Джули не помръдна. Един от похитителите се насочи към нея, като се отблъсна от стената. Момичето вече бе преживяло едно изнасилване, а може би и нещо по-страшно. И след това бе тренирало жиужицу, за да се чувства по-спокойно. Нападателите може би си мислеха, че се срамува. Или се бояха да не крие оръжие под дрехите си. Така или иначе, опитаха се да я съблекат насила. Един от похитителите я блъсна и тя се вкопчи в ръката му така здраво, сякаш от това ѝ зависеше животът. Милър трепна, забелязал, че лакътят на мъжа се огъва под неестествен ъгъл, после се усмихна.
„Бива си го моето момиче — помисли си той. — Покажи им на тези.“
И тя им показа. Близо четирийсет секунди шлюзът бе истинско бойно поле. Дори неколцина от изплашените членове на „Скопули“ се опитаха да се включат. Но после Джули не забеляза един набит мъжага, който се шмугна зад нея. Ръкавицата му се стовари върху слепоочието ѝ и сякаш дори Милър почувства удара. Джули не изгуби съзнание, но остана замаяна. Въоръжените мъже я съблякоха с равнодушна прецизност и след като не откриха скрито оръжие, ѝ хвърлиха един комбинезони я затвориха в шкафчето. Отведоха останалите вътре в кораба. Милър свери часа и превключи на вътрешната камера.
Заведоха пленниците в камбуза и ги завързаха за масите. Един от похитителите говори повече от минута, но със спуснато лицево стъкло Милър можеше да съди за смисъла на казаното единствено по реакцията на пленниците — изцъклени, невярващи очи, объркване, гняв и страх. Похитителят би могъл да казва какво ли не.
Милър започна да превърта. Няколко часа, после още няколко. Корабът вече беше под тяга, защото пленниците седяха на столовете, а не бяха прикрепени за тях. Той се прехвърли в други части на кораба. Шкафчето на Джули все още бе затворено. Ако не знаеше какво е станало, би си помислил, че е мъртва.
Той превъртя напред.
Сто и трийсет часа по-късно екипажът на „Скопули“ се разбунтува. Милър го долови в позата на телата им, преди да избухне насилието. И преди беше виждал бунт в затвор и заговорниците имаха същите мрачно развълнувани изражения. На екрана се виждаше част от стената, където одеве бе забелязал следи от куршуми. Но на записа още ги нямаше. Скоро щяха да се появят. Влезе мъж с поднос храна.