„Започва се“ — помисли си Милър.
Боят бе кратък и жесток. Затворниците нямаха никакви шансове. Милър гледаше как измъкнаха един от тях по коридора и го изхвърлиха в шлюза, а от там в космоса. Останалите бяха оковани. Някои плачеха. Други крещяха. Милър превъртя напред.
Би трябвало да е тук някъде. Моментът, в който това — каквото и да е то — се е развихрило. Но или се бе случило в някой непокрит от камери ъгъл, или бе започнало от самото начало. Точно сто и шейсет часа след като Джули се бе озовала в гардеробчето, мъж с бял комбинезон, изцъклен поглед и неуверени движения се измъкна от каюткомпанията и повърна върху един от пазачите.
— Мамка му! — изруга Еймъс.
Милър изхвърча от креслото си, преди да разбере какво е станало. Холдън също се надигна.
— Еймъс? — извика той. — Да те чуя.
— Почакай малко — отвърна Еймъс. — Всичко е наред, капитане. Просто тези глупаци са демонтирали част от обшивката на реактора. Включих го, но съм погълнал малко повече радиация, отколкото очаквах.
— Връщай се на „Роси“ — нареди Холдън. Милър се подпря с длан на стената.
— Без да се обиждате, сър, но едва ли ще започна да пикая кръв или нещо от тоя род — възрази Еймъс. — Само се стреснах лекичко. Усетя ли сърбеж, обещавам да се прибера, но сега ми се ще да ви осигуря малко атмосфера за дишане. Още само няколко минути.
На лицето на Холдън се четеше колебание. Би могъл да заповяда на Еймъс да си върви или да го остави.
— Добре, Еймъс. Но усетиш ли световъртеж — или каквото и да е, ама каквото и да е — връщаш се и право в лазарета.
— Тъй вярно — отговори Еймъс.
— Алекс, следи биопоказателите на Еймъс. Предупреди ни, ако засечеш някакво отклонение — този път Холдън говореше на общия канал.
— Разбрано — изръмжа в отговор Алекс.
— Откри ли нещо? — обърна се Холдън към Милър.
— Нищо неочаквано. А ти?
— Ами, всъщност да. Ела да погледнеш.
Милър се тласна към монитора, с който работеше Холдън. Капитанът се пресегна и докосна екрана.
— Мислех си, че все някой трябва да е бил последен — заговори той. — Имам предвид последния разболял се, когато се е започнало. Затова прегледах регистрите и проверих какви са последните действия, преди системата да загасне.
— И?
— Имаше доста запаси от предишните дни, после два дена пълно затишие. А накрая малък изблик на активност. Достъп до различни файлове, диагностични програми. После някой е хакнал кода, за да изпусне навън атмосферата.
— Трябва да е била Джули.
— И аз това си мислех — каза Холдън. — Но един от записите, до които е търсила достъп… по дяволите, къде беше? Ах, ето го. Тук. Гледай сега.
Екранът премигна, клавишите се осветиха в зелено, на монитора за миг се мярна емблема в златисто. Корпоративното лого на „Протоген“, с мото, което Милър не бе виждал досега. „Първи. Най-бързо. Най-далече.“
— Каква е датата на този запис? — попита Милър.
— Оригиналът е отпреди две години — отвърна Холдън. — Това копие е отпреди осем месеца.
Емблемата изчезна, заменена от приятното лице на мъж, седнал зад бюро. Имаше черна коса, леко прошарена на слепоочията, и устните му бяха привикнали да се усмихват. Той кимна към камерата. Усмивката не засегна погледа му, който бе празен като на акула.
„Социопат“ — помисли си Милър.
Устните на мъжа се раздвижиха беззвучно.
— По дяволите! — изруга Холдън и превключи звука към скафандрите. Превъртя записа назад и го пусна отначало.
— Господин Дрезден — заговори мъжът. — Бих искал да благодаря на вас и на членовете на борда, че отделихте време да се запознаете с тази информация. Вашата поддръжка, както финансова, така и друга, бе от жизнено значение за невероятните открития, които направихме в хода на този проект. И макар че моята група бе в челните редици на осъществения напредък, тъкмо безкрайната посветеност на „Протоген“ спомогна за успешния завършек на работата.
— Господа, ще бъда откровен с вас. Фебската протомолекула надхвърли всички наши очаквания. Убеден съм, че тя е фундаментално откритие, готово да размести всички пластове. Зная, че подобни корпоративни презентации винаги имат склонност към известно хиперболизиране. Моля ви, повярвайте ми, че премислих всичко внимателно и подбрах всяка дума: „Протоген“ може да се превърне в най-важната и най-могъщата общност в историята на човешката раса. Но ще са необходими инициатива, амбиция и дръзки действия.