— Приканвам ви да се запознаете и с техническата информация, която съм приложил. Бързото разбиране на програмата, механизмите и възможностите на протомолекулата, както и директното ѝ приложение върху човека, ще очертаят границата между едно ръководено от „Протоген“ бъдеще и риска да се озовеш извън него. Настоявам да предприемете незабавни и решителни действия за пълен контрол върху протомолекулата, след което да преминем към по-мащабни експерименти.
— Благодаря ви за отделеното време и вниманието.
Социопатът се усмихна отново и лицето му бе заменено от корпоративното лого. „Първи. Най-бързо. Най-далече.“ Сърцето на Милър туптеше.
— Хм. Мамка му. Проклет да съм.
— „Протоген“, протомолекула — заговори Холдън. — Нямат представа какво върши, но са лепнали името си върху нея, сякаш те са я направили. Откриват извънземно оръжие и единственото, за което се сещат, е да му сложат търговска марка.
— Няма никакво съмнение, че тези хора са горди с откритието си — съгласи се Милър.
— Виж, аз не съм учен — отбеляза Холдън. — Но не бих казал, че да откриеш един извънземен вирус и да го разпространиш на космическа станция, е добра идея.
— Това е отпреди две години — изтъкна Милър. — Правили са експерименти. Занимавали са се… кой знае с какво са се занимавали. А после решили да се прехвърлят на Ерос. Всички знаят какво стана там. Противниците също. Никой не праща изследователски кораби, защото се бият помежду си или пазят нещо. Какво? Войната? Тя е само за заблуда.
— А какво прави „Протоген“?
— Наблюдава на какво е способна тяхната малка играчка.
Известно време мълчаха. Холдън заговори пръв.
— С други думи, имаме работа с компания, която е напълно лишена от институционална съвест и разполага с достатъчно правителствени договори за научни изследвания, за да е почти самостоятелен клон от армията. Докъде са готови да стигнат в търсенето на Светия Граал?
— Първи, най-бързи, най-далече — повтори Милър.
— Да бе.
— Момчета — обади се Наоми, — трябва да слезете долу. Открих нещо.
35.
Холдън
— Намерих комуникационния дневник — съобщи Наоми, когато Холдън и Милър влетяха в помещението.
Холдън сложи ръка на рамото ѝ, дръпна я и се ядоса на себе си. Само преди седмица подобен жест не би му направил впечатление и нямаше да се страхува от реакцията ѝ.
— И какво всъщност откри? — попита той.
Тя чукна по екрана и повика дневника.
— Били са доста стриктни по отношение комуникационната дисциплина — рече тя и плъзна пръст по списъка с дати и часове. — Нищо по радиовръзка, всичко с кодиран сигнал. И въпреки това с пароли, предварително уговорени фрази.
Милър помръдна беззвучно с устни. Холдън го чукна по лицевото стъкло. Милър завъртя с досада очи и включи интеркома към общия канал.
— Съжалявам. Нямам голям опит със скафандри — оправда се той. — За какво ще ни послужи дневникът?
— Почти за нищо. Освен че последната връзка е на съвсем разбираем английски — подчерта Наоми и натисна последния запис в списъка.
СТАНЦИЯ ТОТ
ЕКИПАЖЪТ В СТАДИЙ НА ДЕГЕНЕРАЦИЯ. ОЧАКВАНИ ЗАГУБИ 100%. МОСТРАТА Е ОТДЕЛЕНА. СТАБИЛИЗИРАМЕ КУРСА И СКОРОСТТА. СЛЕДВА ПОЛЕТНА ИНФОРМАЦИЯ. СИЛНО ЗАРАЗНА СРЕДА ЗА ИЗСЛЕДОВАТЕЛСКИТЕ ГРУПИ.
Холдън прочете съобщението няколко пъти, представи си как капитан Хигинс наблюдава разпространението на заразата сред своя екипаж, безпомощен да я спре. Хората му повръщат в тази херметически затворена метална кутия насред космоса, в която дори само една молекула от странното вещество върху кожата е равносилна на смъртна присъда. От очите и устите им се точат черни повлекла. А после тази… супа, покриваща реактора. Той неволно потрепери и се зарадва, че не могат да видят потреса му заради скафандъра.
— Значи този Хигинс разбира, че хората му ще се превърнат в повръщащи зомбита, и праща последно съобщение на господарите си? — попита Милър. — А какво е това за полетната информация?
— Той знае, че всички скоро ще бъдат мъртви, и праща сведения за траекторията на кораба — обясни Холдън.
— Но не са верни, защото Джули поема контрола и откарва кораба другаде — довърши Милър. — Което означава, че са го търсили, нали?
Холдън не реагира на думите му, а сложи ръка върху рамото на Наоми — жест, който, надяваше се, е чисто колегиален.