— Какво, по дя… — Еймъс млъкна, когато зад люка на пилотската кабина неочаквано изгря ново слънце и бързо избледня. — Видя ли? Казах ти, че ще стане.
— Никога не съм се съмнявал — отвърна Холдън и го тупна по рамото, с което всъщност се оттласна от него.
Насочи се към командния център. Креслото на Наоми беше празно. Беше ѝ наредил да отиде да поспи. На пода, привързан с ремъци, бе положен сейфът. Изрязан от стената изглеждаше дори по-голям. Черен и невероятно солиден. От онзи тип сейфове, в които се крият загадките на вселената.
Холдън се доближи до него и промърмори: „Сезам, отвори се“.
Сейфът не реагира, но входният люк се отмести и Милър се придърпа в помещението. Беше сменил скафандъра с лекьосан комбинезон и неизменната си шапка. Имаше нещо в изражението му, което накара Холдън да се смути. Повече, отколкото обикновено.
— Здрасти — поздрави Холдън.
Милър само кимна, притегли се до един от постовете и се завърза с колан.
— Решихме ли накъде ще летим? — попита той.
— Не. Оставих Алекс да направи изчисления, но още не съм взел решение.
— Гледа ли новините? — попита детективът.
Холдън поклати глава и неволно се отдръпна към дъното на помещението. Имаше нещо в лицето на Милър, което смразяваше кръвта му.
— Не — рече той. — Какво е станало?
— Това, което ми харесва у теб, Холдън, е, че никак не си поплюваш. Дори ти се възхищавам понякога.
— На мен ли го казваш? — въздъхна Холдън.
— Не, сериозно. Много хора си въобразяват разни неща. „Семейството е най-важно“, но при първа възможност ще похарчат петдесет долара за някоя проститутка. „Родината преди всичко“, но лъжат с данъците. Не и ти, обаче. Казваш, че всички трябва да знаят, и за Бога, правиш го още докато си го мислиш.
Милър зачака отговора на Холдън, но такъв не последва. Речта му изглеждаше подготвена предварително. Най-добре да я завърши.
— И така, Марс открива, че може би Земята е строила тайно кораби без монтирани идентификатори. Някой от тези кораби може би е унищожил марсианския флагман. Предполагам, че Марс ще настоява да бъде извършена проверка. В края на краищата имаме Земно-Марсиански коалиционен флот, една голяма и щастлива хегемония. Близо стотина години управляват заедно цялата Слънчева система. Командващите офицери едва ли не спят заедно. Така че сигурно е грешка, нали?
— Възможно — каза Холдън и зачака.
— На Марс вдигат телефона — продължи Милър. — Е, не зная как точно става, но някой много важен от Марс се обажда на друг много важен на Земята.
— Звучи разумно — прекъсна го Холдън.
— И какво, според теб, ще каже Земята?
— Нямам понятие.
Милър посегна към един от екраните, извади файл с неговото име, създаден само преди час. Запис от марсиански новинарски канал, на който се вижда нощното небе през марсиански купол. Светещи линии и отблясъци изпълваха небето. В лентата за текстови съобщения отдолу се казваше, че земните кораби в орбита около Марс внезапно и без никакво предупреждение са открили огън по марсиански съдове. Линиите в небето бяха ракети. Отблясъците — избухнали кораби.
Малко след това цялото небе се озари от масивно изригване, а текстът поясни, че е била разрушена голямата радарна станция на Деймос.
Холдън гледаше втрещен видеорепортажа за края на Слънчевата система в ярки цветове и с професионален коментар. Все чакаше линиите да започнат да се спускат надолу и куполите да се разхвърчат от атомни взривове, но изглежда, някой бе поставил ограничения и битката се задържа в космоса.
Едва ли щеше да остане там вечно.
— Искаш да кажеш, че аз съм виновен? — попита Холдън. — Че ако не бях изпратил информацията, тези кораби нямаше да бъдат разрушени. И хората на тях да загинат.
— Точно това ти казвам. Ако лошите чичковци са искали погледите да не бъдат насочени към Ерос, ето че успяха.
36.
Милър
Новините за военните действия продължаваха да се сипят. Милър бе разделил екрана на няколко части и следеше поредица от канали. Войната между Марс и Пояса — най-големият и най-опасният конфликт в досегашната човешка история — изведнъж бе изместена на заден план. Земните коментатори рязко смениха отношението си и вместо да наричат атаките на Марс срещу Пояса „изпреварващи удари“, сега ги определяха като дело на глутница „самозабравили се убийци на деца“. След атаката над Деймос спътникът се бе превърнал в бавно разширяващ се пръстен от камънак, който постепенно закриваше небето и едновременно с това променяше правилата на играта.