През следващите десетина часа атаката се превърна в блокада. Марсианският флот, разпръснат из цялата Слънчева система, се завръщаше у дома с максимална скорост. От СВП определяха атаката като победоносна и някои може би дори си вярваха. Картината се подаваше отвсякъде — от кораби, от камери, от датчици. Разрушени крайцери с разкъсани от енергийни потоци корпуси, въртящи се на нестабилна орбита, превърнала се в тяхна гробница. Корабни лазарети, като този на „Роси“, натъпкани с окървавени, умиращи момчета и момичета. С всеки денонощен цикъл пристигаха нови репортажи, подробности за смърт и изтребление. При всеки нов видеорепортаж той неволно се напрягаше, привеждаше се напред и притискаше нервно устата си с ръка в очакване да чуе новината. Онази, която ще постави точка на всичко.
Но засега я нямаше и забавянето ѝ подхранваше надеждата, че може би в края на краищата няма да се случи.
— Ей — повика го Еймъс. — Ти спа ли изобщо?
Милър вдигна глава със схванат врат. Механикът стоеше на вратата, червени линии от възглавницата бяха отпечатани по лицето му.
— Какво? — обърка се Милър. После съобрази. — Уф, не. Гледах тука…
— Някой хвърли ли камъка?
— Още не. Засега се придържат към орбитата и над нея.
— Що за странен половинчат апокалипсис разиграват онези там? — учуди се Еймъс.
— Дай им шанс де. Този им е първият.
Механикът поклати голямата си глава и Милър мярна на лицето му нещо като облекчение. Докато куполите на Марс стояха, докато безценната биосфера на Земята не беше нарушена, имаше надежда, че човечеството ще оцелее. Никой не се интересуваше от Пояса с неговите крехки миниатюрни гнезда на едва съществуващо равновесие върху дребни, зареяни в космоса астероиди.
— Искаш ли бира? — попита Еймъс.
— Пиеш бира на закуска?
— Мислех, че за теб вече е обяд — подхвърли Еймъс.
Прав беше. Милър се нуждаеше от сън. Не беше дремвал отпреди да се прехвърлят на стелт-кораба. Той се прозя, но напрежението в стомаха му подсказваше, че едва ли ще успее да заспи точно сега.
— А може да съм превъртял до времето за закуска — каза той.
— Искаш ли бира за закуска тогава? — попита Еймъс.
— Разбира се.
Разходката из „Росинант“ му се стори нереална. Тихото бръмчене на въздушните рециклатори, приятният повей на въздуха. Обиколката на кораба на Джули бе забулена в мъгла от обезболяващи и пристъпи на лъчевата болест. Времето на Ерос преди това бе кошмар, който отказваше да избледнее. Да крачи по тези притихнали коридори, без никой да го дебне зад ъгъла, му се струваше необичайно. Ала когато си представи, че Джули върви редом с него, нещата се пооправиха.
Докато закусваше, терминалът изписука — автоматично напомняне за поредното пречистване на кръвта. Той стана, нахлузи шапката и отиде да се предаде на иглите и инжекторите. Когато слезе в лазарета, капитанът вече лежеше в койката.
Холдън, изглежда, беше поспал, но недостатъчно. Нямаше тъмни кръгове под очите като Милър, но раменете му бяха напрегнати, а веждите — разрошени по края. Милър се зачуди дали не е бил твърде суров с него. „Нали ти казвах“ бе сериозно порицание, но бремето на невинните жертви и хаосът на разпадащата се цивилизация можеха да се окажат прекомерни за човешката психика.
Или пък все още се измъчваше заради Наоми.
Холдън вдигна свободната си ръка.
— Добро утро — поздрави Милър.
— Здрасти.
— Реши ли накъде ще се отправим?
— Още не.
— На Марс положението става все по-сериозно — съобщи Милър и се отпусна на своята койка. — Ако ще ходим там, трябва да е по-скоро.
— Искаш да кажеш, докато все още има Марс?
— Например.
Иглата се показа от манипулаторната ръка. Милър впери поглед в тавана, опитвайки се да не се напряга прекалено, докато системата търсеше път към вените му. Първо усети нещо като ужилване, сетне тъпа болка и накрая изтръпване. На монитора над него се изписаха данни за състоянието на кръвта му, предназначени за лекари, занимаващи се в момента с издъхващи войници на милиони километри оттук.
— Мислиш ли, че ще спрат? — попита Холдън. — Искам да кажа, че Земята вероятно го прави, защото „Протоген“ е подкупил някакви генерали или сенатори. Всичко е защото искат да са единствените, които контролират това нещо. Ако Марс го получи, „Протоген“ няма да има причини да разпалва война.
Милър премигна. По-рано щеше да е готов с отговорите: „Ще се опитат да унищожат напълно Марс“, „Вече стигнаха твърде далече“ или „Как може да си толкова наивен, капитане?“