Холдън продължаваше:
— Майната им на всички. Нали разкрихме причината. Смятам да им я разпратя.
Отговорът на Милър бе почти като рефлекс.
— Не, няма да го направиш.
Холдън се надигна, смръщил вежди.
— Сигурен съм, че имаш право на свое мнение — каза той. — Но това е моят кораб. И ти все още си само пътник.
— Така е — потвърди Милър. — Само че ти не си от онези, които лесно застрелват човек, а ще трябва да ме гръмнеш, преди да пратиш това съобщение.
— Какво?
Новата кръв във вените му бе като прохладен поток, стичащ се към сърцето. Мониторите отброяваха процента на аномални клетки, преминаващи през филтрите.
— Ще трябва да ме застреляш — повтори Милър, този път по-бавно. — На два пъти имаше възможност да решаваш дали да предизвикаш унищожаването на Слънчевата система и двата пъти сгреши. Не искам да присъствам, когато го правиш за трети път.
— Струва ми се, че преувеличаваш влиянието, което може да окаже един втори капитан на леден влекач. Да, избухна война. И да — аз съм замесен в предизвикването ѝ. Но Поясът гореше от ненавист към вътрешните планети далеч преди да нападнат „Кент“.
— Заради теб се разделиха и вътрешните планети — припомни Милър.
Холдън наклони глава.
— Земята винаги е мразела Марс — изтъкна той, сякаш съобщаваше, че водата е мокра. — Когато бях във флота, дори разигравахме симулирани стълкновения с тях. Бойни планове, в случай че Марс и Земята се вкопчат. Земята неизменно губеше, освен ако не нападнат първи и не ударят с всичка сила. Просто губеха.
— Наистина ли? — присви очи Милър.
— Марс може да е само колония, но притежава най-добрите играчки и всички го знаят — продължи Холдън. — Случващото се там сега се натрупва от стотина години. Все някога щеше да започне.
— Това ли ти е защитата? Не съм виновен, само пратих сигнала.
— Не се опитвам да се защитавам — заяви Холдън. Докато говореше, кръвното и пулсът му се покачиха.
— Вече го обсъждахме — въздъхна Милър. — Искам само да те попитам защо според теб този път ще е различно?
Иглата във вената му сякаш се бе нагряла до точката на търпимост. Зачуди се дали това е нормално.
— Този път е различно — натърти Холдън. — Нещата, които се случиха, са последица от недостатъчно информация. Марс и Поясът нямаше да си нанесат удари, ако знаеха това, което знаем сега. Нито пък Земята и Марс щяха да се обстрелват, ако някой им бе разяснил, че ги манипулират. Проблемът не е, че хората знаят твърде много, а че не знаят достатъчно.
Чу се тихо свистене и Милър усети, че го залива вълната на химичното успокоение. Точно сега нямаше нужда от него, но бе невъзможно да извлече обратно медикаментите.
— Не можеш просто да подхвърляш информация на хората — рече той. — Трябва първо да разбереш какво означава. Какво ще предизвика. Имах един случай на Церера. Убиха малко момиченце. През първите осемнайсет часа бяхме сигурни, че го е направил баща ѝ. Пропаднал тип. Пияница. Той я бе видял последен. Всички класически улики. На деветнайсетия час получихме нова информация. Оказа се, че таткото дължи голяма сума на един от местните синдикати. Изведнъж нещата станаха далеч по-сложни. Заподозрените се увеличиха. Смяташ ли, че ако бяхме съобщили всичко, което ни е известно, в новините, бащата щеше да е жив, когато се добрахме до новата информация?
Медицинският пулт на Милър изписука. Още едно раково образувание. Той го пренебрегна. Пречистването на Холдън приключваше, бузите му бяха поруменели от прясната кръв.
— Същото е и с тях — рече Холдън.
— С кого?
— С „Протоген“. Може да си от другия отбор, но играта е същата. Ако всеки казваше каквото знае, нищо от това нямаше да се случи. Ако първите лабораторни техници на Феба, открили нещо странно, бяха обявили: „Ей, чуйте всички! Вижте това и прочее“, нямаше да се стигне до тези последствия.
— Така е — съгласи се Милър, — няма по-сигурен начин да успокоиш хората, освен да им кажеш, че си открил чуждоземен вирус, способен да ги изтреби до крак.
— Милър — погледна го ядосано Холдън. — Не искам да те плаша, но наистина има чуждоземен вирус. И той ще избие всички.
Милър поклати глава и се засмя, сякаш капитанът бе казал някаква шега.
— Виж, не мога да насоча към теб оръжие и да те накарам да направиш каквото трябва. Но нека те попитам нещо.
— Давай — подкани го Холдън. Милър се облегна назад. От медикаментите клепачите му натежаваха.
— Какво ще стане? — рече.
Последва дълга пауза. Системата изписука отново. Нов приток на студена кръв във вените му.