— Какво ще стане ли? — повтори Холдън в недоумение. Милър съжали, че не е бил по-конкретен. Повдигна мъчително клепачи.
— Ти изпрати всичко, което знаем. Какво ще стане сега?
— Войната ще спре. Хората ще се захванат с „Протоген“.
— Има някои празноти в теорията ти, но да допуснем. После какво ще се случи?
Холдън помълча няколко секунди.
— Учените ще се заемат с фебския вирус — рече той.
— Ще започнат да експериментират. Да търсят начини да се борят с него. Ако това малко гадниче е толкова ценно, колкото „Протоген“ твърди, не можеш да спреш войната. Единственото, което би могъл да сториш, е да я промениш.
Холдън се намръщи и на лицето му се очертаха гневни линии. Милър гледаше как идеализмът на опонента му постепенно умира и изпита съжаление, че това му доставя радост.
— А какво ще стане, ако се доберем до Марс? — продължи той с нисък глас. — Ще продадем нашата протомолекула за повече пари, отколкото сме виждали през живота си. Или пък просто ще ни застрелят. Марс ще спечели срещу Земята. И срещу Пояса. Другият вариант е да отидеш при СВП, който е най-голямата надежда за независимост на Пояса, стига да забравиш, че половината от членовете му са побъркани фанатици, дълбоко уверени, че можем да съществуваме и без Земята. Но, повярвай ми, те също най-вероятно ще ти теглят куршума. Остава последното — да кажеш на всички как стоят нещата и да се преструваш, че каквото и да последва, ръцете ти са чисти.
— Трябва да има правилен начин — възрази Холдън.
— И да има, ти не го знаеш, приятелю. Затова пък си пълен с идеи за погрешни начини.
Лицето на Холдън потъмня. Капитанът измъкна иглата от вената си, без да обръща внимание на писукането на апарата. Докато спускаше ръкава надолу, лицето му се поуспокои.
— Хората имат право да знаят какво става — заяви той. — А според теб единственото, което ги интересува, е как да го използват.
— Помисли си, след всички съобщения, които отправи, случи ли се нещо друго, освен същите тези хора да се стрелят помежду си? Сега само ще им дадеш нов повод да продължат да се избиват. Ти започна тази война, капитане. Което не означава, че можеш да я спреш. Но трябва да се опиташ.
— И как се очаква да го направя? — попита Холдън. Гласът му леко потреперваше — от объркване или гняв. А може би защото се молеше?
Нещо в тялото на Милър се беше променило, някой възпален орган, който най-сетне се бе върнал към нормалното си състояние. Не беше го осъзнал, докато не се почувства отново здрав.
— Трябва да се запиташ какво ще се случи — отвърна Милър. — Или какво би направила Наоми.
Холдън неочаквано се разсмя.
— Ти така ли вземаш решенията?
Милър затвори очи. Джулиет Мао го посрещна в стария му апартамент на Церера. После се сби с похитителите. Лежеше на пода с разчекнато от израстъците на чуждоземния вирус тяло.
— Нещо такова — промълви той.
Същата нощ пристигна съобщението от Церера. Управляващият съвет на СВП обявяваше, че е разкрил марсианска шпионска група. На екрана се виждаха вкочанени тела, изхвърлени от въздушен шлюз с индустриални размери в района на шести док. Заснети отдалече, жертвите изглеждаха сякаш спят спокойно. Сетне се появи началникът на охраната. Капитан Шадид беше остаряла. И загрубяла.
— Съжаляваме, че трябваше да прибегнем до крайни мерки — заяви тя. — Но в борбата за свобода не може да има компромиси.
„Ето до какво се стигна — помисли си Милър и потърка брадичка с ръка. — До погроми. Ако отсечем сто глави, хиляда глави, десет хиляди и повече, ще бъдем свободни.“
Зазвуча аларма и гравитацията се премести вляво от Милър. Промяна на курса. Холдън бе взел решение.
Намери капитана втренчил поглед в мониторите. Сиянието на екрана хвърляше сенки под очите му. Капитанът също изглеждаше остарял.
— Прати ли съобщението? — попита Милър.
— Не съм. Помисли си само колко ни е силата. Ако разкажем на всички за какво става въпрос, ще сме мъртви преди „Протоген“.
— Вероятно си прав — кимна Милър и се настани в съседното кресло. — Но виждам, че сменихме посоката.
— Не им вярвам — промърмори замислено Холдън. — На никого не вярвам вече. А и този сейф…
— И сигурно си прав.
— Отиваме на станция Тихо. Там има един човек, на когото бих могъл да се доверя.
— Да се довериш?
— Поне не изпитвам съмнение в него.
— Наоми смята ли, че това е правилно?
— Не зная. Не съм я питал. Но мисля, че да.
— Все пак е нещо — изсумтя Милър.
Холдън откъсна поглед от монитора.