— А ти знаеш ли кое е най-правилното?
— Да.
— И кое е то?
— Да изстреляш този сейф на далечна орбита към Слънцето и да направиш така, че никой вече да не ходи на Феба и Ерос — каза Милър. — И да се преструваш, че нищо не се е случило.
— И защо не го правим?
Милър кимна бавно.
— Че кой би изхвърлил Светия Граал?
37.
Холдън
В продължение на два часа Алекс държа „Росинант“ на тяга от три четвърти g, докато екипажът се готвеше за вечеря. След почивката щеше да го върне на три g, но междувременно Холдън се наслаждаваше да стои на крака при гравитация, малко по-слаба от земната. Беше малко по-силна за Наоми и Милър, но те не се оплакваха. И двамата разбираха необходимостта да се бърза.
Веднага щом се освободиха от тежестта на високото ускорение, всички се събраха в камбуза и се заеха с приготвянето на вечерята. Наоми разбърка изкуствени яйца и фалшиво сирене. Еймъс направи доматен сос от консерва, в който изсипа и последните запаси от гъби, но пък миризмата бе като на истински. Алекс, който беше на вахта, превключи управлението на кораба към един от мониторите в камбуза и седна на масата до него, където се зае да маже доматения сос и сиренето върху пласт дебели макарони с надеждата, че крайният резултат ще наподобява лазаня. Холдън се навърташе край фурната, където печеше хлебчета. Уханието в камбуза бе досущ като на истинска натурална храна.
Милър също присъстваше, но засега не бе предлагал помощта си. Вместо това първо седна върху масата, после до нея, докато гледаше останалите. Не избягваше тенденциозно погледа на Холдън, но и не се опитваше да му привлече вниманието. По неизказано взаимно съгласие никой не включваше новинарските емисии. Холдън бе сигурен, че всички ще се втурнат към каютите си, за да го сторят, веднага щом приключи вечерята, но за момента в помещението цареше тишина.
Скоро след това Холдън извади и последните хлебчета и пъхна във фурната подготвената лазаня. Наоми се настани до Алекс и подхвана тих разговор за нещо, което бе видяла на един от мониторите. Холдън поглеждаше ту към нея, ту към фурната. Тя се засмя на казаното от Алекс и замислено нави една къдрица на пръста си. Холдън усети, че стомахът му се свива мъчително.
С крайчеца на окото забеляза, че Милър гледа към него. Когато извърна глава, детективът сведе поглед, а на лицето му трепна усмивка. Наоми се засмя отново. Беше отпуснала ръка на рамото на Алекс, а пилотът ѝ говореше със зачервено лице на неразбираем марсиански диалект. Двамата, изглежда, бяха стари приятели. Холдън едновременно се чувстваше доволен от това и изпитваше известна ревност. Зачуди се дали Наоми някога отново ще му стане приятелка.
Тя забеляза, че ги гледа, и му намигна съзаклятнически, което вероятно щеше да има повече смисъл, ако знаеше какво си говорят с Алекс. Той се усмихна и също ѝ намигна, щастлив, че за миг се е приобщил към тях. Силно цвърчене от фурната привлече вниманието му. Лазанята бе започнала да се издува и краищата ѝ излизаха извън тавичката.
Той изключи фурната и отвори вратата.
— Вечерята е готова — обяви и постави чиниите на масата.
— Изглежда страхотно — понадигна се Еймъс.
— Същото казваше и мама Тамара, когато приключваше с готвенето — каза Холдън.
— Една от трите ти майки е готвила? Обичам традициите. — Наоми отново му намигна.
— Ами, делеше това задължение с Цезар — един от бащите ми.
Наоми се усмихна широко.
— Колко мило — рече. — Такова голямо семейство.
— Така си беше — потвърди той и в съзнанието му изникна картината на ядрена експлозия, поглъщаща къщата им в Монтана и цялото семейство. Беше сигурен, че ако се случи, Милър ще е до него, за да го убеди, че и това е по негова вина. Едва ли щеше да има сили да му възразява.
Докато се хранеха, Холдън почувства леко снижаване на напрежението в помещението. Еймъс се оригна шумно и реагира на протестите на останалите, като се оригна повторно. Алекс разказа на всички вица, който бе накарал Наоми да се разсмее. Дори Милър се поотпусна и се зае да разправя някаква дълга и почти невероятна история за разкриване на черен пазар за сирене, която завършваше с престрелка и девет голи австралийци в нелегален бордей. Към края на историята Наоми се смееше толкова неудържимо, че си накапа комбинезона, а Еймъс все повтаряше: „Не е възможно, мамка му!“, сякаш бе някаква мантра.
Историята наистина бе забавна и Милър бе добър разказвач, но Холдън го слушаше с половин ухо. Гледаше лицата на хората и как напрежението напуска телата им. Двамата с Еймъс идваха от Земята, макар че вероятно едрият мъж отдавна бе забравил родния си свят. Алекс беше от Марс и очевидно се гордееше с това. Една грешка на някоя от страните бе достатъчна и двете планети да се превърнат в радиоактивни купчини, но в момента те бяха приятели и вечеряха заедно. Всичко беше наред. Свят, за който Холдън бе готов да се бие.