— Правилно — кимна Холдън.
— Очевидно се опитва да постигне нещо — нещо сложно. Какъв е смисълът да полагаш подобни усилия само за да убиваш хора? Промените, които предизвиква, изглеждат преднамерени… но не съвсем пълни.
— Съгласен съм — одобри Холдън. Алекс и Еймъс също кимнаха, но запазиха мълчание.
— Та може би обяснението е, че тази протомолекула все още не е достатъчно умна. Може да натъпчеш доста информация в нещо толкова дребно, но освен ако не е квантов компютър, обработката ѝ изисква пространство. Най-лесният начин да извършиш подобна обработка в микроскопична машина е чрез нейното разпространение. Може би протомолекулата не довършва работата си, защото не е достатъчно умна да го направи. Засега.
— Тоест няма достатъчно като нея — допълни Алекс.
— Именно. — Наоми пусна кърпата в умивалника. — Осигуряваш ѝ необходимото количество биомаса, с която да работи, и тогава ще разбереш за какво изобщо я има.
— Според онзи тип във филма е създадена, за да открадне живота на Земята и да ни унищожи — подхвърли Милър.
— И Ерос е идеален за тази цел — допълни Холдън. — Предостатъчно биомаса в изолирана от вакуум епруветка. Ако нещо излезе изпод контрол, войната и без това вече бушува. Има колкото щеш бойни кораби, които да взривят пътем Ерос, в случай че възникне реална заплаха. Хората винаги забравят противоречията си, когато се появи нов играч.
— Брей — възкликна Еймъс. — Това наистина е много гадно.
— Добре де — вдигна ръце Холдън. — Но дори и да се е случило точно това, все още не мога да повярвам, че има толкова лоши хора, и то всичките събрани на едно място, за да го сторят. Не става въпрос за нечия солова операция. Говорим за десетки, дори стотици много умни хора. Или смяташ, че в „Протоген“ са наемали само прототипи на Сталин и Джак Изкормвача?
— Ще попитам за това господин Дрезден — обеща Милър с непроницаемо лице, — когато най-сетне се срещнем.
Жилищните пръстени на Тихо се въртяха лениво около сфероидната, лишена от гравитация фабрика в центъра. Масивни кранове, наподобяващи гигантски ръце, тъкмо наместваха огромно парче от обшивката на „Науву“. Докато разглеждаше станцията на монитора, Холдън изпитваше нещо като облекчение. Досега Тихо бе единственото място, където никой не бе стрелял по тях, нито се бе опитвал да ги взриви или да повръща бълвоч отгоре им, и това го правеше почти роден дом.
Погледна към сейфа, прикрепен стабилно за пода, и мислено се помоли да не погуби всички на станцията само защото го е докарал тук.
Сякаш прочел мисълта му, Милър се появи през люка и увисна над сейфа. Той погледна втренчено Холдън.
— Не го казвай. Вече си го помислих — вдигна ръце Холдън.
Милър сви рамене и продължи към командния център.
— Доста големичък — кимна той към монитора с изображението на „Науву“.
— Заселнически кораб — поясни Холдън. — Такива като него ще ни дадат звездите.
— Или самотна смърт по време на дълго пътешествие към нищото.
— Знаеш ли, в тази галактика има цивилизации, които се забавляват, като изстрелват натъпкани с вируси куршуми по съседите си. В сравнение с тях нашият начин е далеч по-хуманен.
Милър обмисли думите му, кимна и се загледа към станцията. Придържаше се с ръка за пулта, за да не полети встрани, докато корабът извършваше дребни корекции на курса. Холдън се бе пристегнал в креслото. Дори когато се концентрираше, не можеше да координира движенията си достатъчно добре при ниска гравитация. Уменията му не биха могли да се мерят с тези на някой, израсъл от малък в подобна среда.
Наоми беше права. Далеч по-лесно беше да гледаш на поясните като на чуждоземци. По дяволите, ако успеят да създадат някое генериращо достатъчно кислород растение и да умалят скафандрите си до степен само да опазват телесната топлина, вероятно ще прекарват повече време в открития космос, отколкото на станцията.
Да, птичката беше излетяла от клетката, но все още крилата ѝ не бяха порасли достатъчно, за да отлети надалеч и да те забрави.
— Вярваш ли на този Фред? — попита Милър.
— В известен смисъл — отвърна уклончиво Холдън. — Последният път се държа добре с нас, когато всички искаха или да ни видят сметката, или да ни тикнат в затвора.
Милър изпръхтя, сякаш това доказваше нещо.
— Той е от СВП, нали?
— Аха — отвърна Холдън. — Но мисля, че е от истинския СВП. Не от каубоите, които искат да се гърмят с вътрешните. Нито от лудите глави, които призовават за война по радиото. Фред е политик.