— Ами онези, които държат властта на Церера?
— Не зная за тях — сви рамене Холдън. — Но Фред е единствената ни възможност. Ако не греша.
— И това не е малко — отсъди Милър. — Нали разбираш, че за „Протоген“ няма политическо решение.
— Няма — съгласи се Холдън и започна да си разкопчава коланите, докато „Роси“ влизаше на док със серия от металически удари. — Но Фред не е само политик.
Фред седеше зад огромното дървено бюро и четеше бележките, които Холдън бе писал за Ерос, издирването на Джули и откриването на стелт-кораба. Милър седеше срещу него и го разглеждаше както ентомолог нов вид насекомо, сякаш се питаше дали жили. Холдън беше от другата страна на Фред и се опитваше да не поглежда часовника на ръчния си терминал. На огромния екран зад бюрото „Науву“ висеше насред космоса като метален скелет на някакъв огромен и разлагащ се левиатан. Холдън различаваше ярките сини отблясъци от горелките на монтажниците. За да се занимава с нещо, се зае да ги брои.
Стигна до четирийсет и три, когато в полезрението му изплува една малка совалка, натоварена с метални тръби, прихванати от манипулаторни ръце, и приближи полузавършения заселнически кораб. Совалката се смали до глава на топлийка, преди да спре. За кратко „Науву“ премина в ума му трансформацията от огромен кораб сравнително близо до гигант на голямо разстояние. От това му се зави свят.
Ръчният му терминал изписука почти едновременно с този на Милър. Дори не го погледна, само го чукна по екранчето да млъкне. Вече знаеше какво трябва да прави. Извади малко шишенце, взе две сини таблетки и ги преглътна на сухо. Чуваше как Милър също вади таблетки. Експертната медицинска система му бе назначила седмично лечение с предупреждението, че ако не спазва графика, го очаква ужасна смърт. И той го спазваше. Щеше да го прави до края на живота си. Пропусне ли няколко таблетки, едва ли ще изкара дълго.
Фред приключи със записките, остави ръчния терминал на бюрото и потърка уморено очи. Изглеждаше остарял от последния път, когато Холдън се бе срещнал с него.
— Джим, ще ти призная, че нямам понятие какво може да означава това — рече той накрая.
Милър погледна към Холдън и изговори беззвучно „Джим?“ Холдън не му обърна внимание.
— Чете ли добавката от Наоми в края? — попита.
— Онази част с разпространението на нановируса, за да се повиши силата му?
— Да, тъкмо тя. Има логика, Фред.
Фред се засмя безрадостно, после забоде пръст в терминала.
— Това! — рече той. — Това може да се стори логично само на психопат. Нито един разумен човек не би го направил. Каквото и да смята, че може да спечели.
Милър се покашля.
— Имате ли да добавите нещо, господин Мулър? — попита Фред.
— Милър — поправи го детективът. — Да. Първо, при цялото ми уважение, не се самозаблуждавайте. Геноцидът е отдавна известен на човечеството. Второ, фактите не са въпроси. „Протоген“ заразиха станция Ерос със смъртоносна чуждоземна болест и сега наблюдават резултата. Защо — едва ли има значение. Трябва да ги спрем.
— Освен това — намеси се Холдън — мисля, че можем да засечем наблюдателната им станция.
Фред се облегна назад и фалшивата кожена облицовка изскърца под него. Беше доста тежичък, дори при една трета g.
— И как ще ги спрем? — попита той. Фред знаеше. Искаше само да чуе отговора от друг. Милър реши да приеме поканата.
— Ами като отидем при тях и ги гръмнем.
— Кои сме „ние“? — погледна го Фред.
— В СВП има предостатъчно луди глави, готови да се гърмят със Земята и Марс — обади се Холдън. — По-добре да им покажем истинските виновници.
Фред кимна по начин, който не говореше, че е съгласен с чутото.
— А вашата лабораторна мостра? Сейфът на капитана? — попита той.
— Тя си е моя — заяви Холдън. — Няма да преговаряме за това.
Фред се разсмя отново, този път малко по-весело. Милър премигна изненадано и прикри усмивката си.
— И защо трябва да се съгласявам с вас? — попита Фред.
Холдън повдигна брадичка и се усмихна.
— Ами ако ти кажа, че съм скрил сейфа на орбита и съм го минирал с плутоний така, че да се превърне на прах заедно с всеки, който го докосне? — попита той.
Фред го гледа известно време и подхвърли:
— Само дето не си го направил.
— Е, не съм — призна Холдън. — Макар че бих могъл да твърдя обратното.
— Твърде си откровен с мен — усмихна се Фред.
— Не можеш да се доверяваш на никого, когато става въпрос за нещо толкова голямо. Ти вече се досещаш какво ще направя с него. Ето защо, докато не измислим нещо по-добро, нека си остане при мен.