— Наистина мислех, че знаеш — рече Холдън.
Осем дни по-късно ги известиха, че е пристигнал товарният кораб „Ги Молинари“, пренасящ войници на СВП. Координатите на Хейвлок бяха потвърдени. Там наистина имаше нещо и изглежда, върху него се концентрираха доста кодирани сигнали от Ерос. Ако Милър искаше да участва, бе дошъл мигът да действа.
Седеше в каютата си на „Росинант“, може би за последен път. Осъзна за своя изненада, че това място ще му липсва. Въпреки недостатъците си Холдън бе свестен човек. Вярно, често вършеше необмислени неща, но Милър познаваше и други, които попадаха в същата категория. Щеше да му липсва странният говор на Алекс и добродушното ругаене на Еймъс. И така и нямаше да разбере дали между Наоми и капитана ще излезе нещо.
Отново трябваше да се върне към предишните си тревоги — към живота, в който нямаше достатъчно пари, нито знаеше какво ще последва. Какво всъщност ще прави след станция Тот? Дали ще намери друг кораб, който да го откара на някоя станция или към чийто екипаж да се присъедини. Може би ако успее да сключи договор, ще съумее да спести достатъчно, за да покрива медицинските си разходи.
Той провери пълнителя на пистолета. Прибра малкото резервни дрехи, които бе взел от Церера. Всичко, което притежаваше, се побра без проблеми в износения куфар.
Изключи осветлението и се насочи към асансьора. Холдън беше в камбуза, лицето му се гърчеше от нервен тик. Напрежението от очакваната битка вече се бе изписало на лицето на капитана.
— Е — поде Милър. — Започва се, а?
— Аха.
— Ама че пътуване беше. Не бих могъл да кажа, че беше приятно, но…
— Тъй де.
— Предай на другите всичко добро от мен.
— Ще го направя — обеща Холдън. После, докато Милър приближаваше вратата, неочаквано го попита: — Ако предположим, че се измъкнем невредими от това, къде ще се срещнем?
Милър се обърна.
— Не те разбирам — рече.
— Да, зная. Виж, вярвам на Фред, инак нямаше да дойда тук. Мисля, че той е честен човек и ще направи каквото е нужно. Но това не означава, че вярвам на всички в СВП. След като приключим с това, искам да събера отново екипажа. В случай че се наложи да се оттеглим бързо.
Милър усети, че нещо го парва болезнено зад гръдната кост. Не беше остра болка, по-скоро сякаш някой го стисна отвътре. Гърлото му се сви. Той се закашля, за да го прочисти.
— Ще се свържа с вас веднага щом стигна някое безопасно място — обеща Милър.
— Добре, но не се бави много. Ако на станция Тот има бордей, ще ми е нужна помощ, за да изчегъртам Еймъс отвътре.
Милър отвори уста, затвори я и опита отново.
— Тъй вярно, капитане — произнесе накрая с ободрен глас.
— И се пази — заръча му Холдън.
Милър излезе, поспря в прохода между кораба и станцията, докато овладее сълзите си, и после се отправи към десантния кораб.
39.
Холдън
„Росинант“ се носеше в космоса като мъртъв къс материя, премятащ се във всичките три измерения. С изключен реактор и изстинали каюти, той не отделяше нито топлина, нито електромагнитен шум. Ако скоростта му при сближаването със станция Тот не беше по-голяма от тази на изстрелян куршум, щеше да е неотличим от останалите тела из Пояса. На близо половин милион километра зад него „Ги Молинари“ бълваше всички възможни сигнали, които „Роси“ не смееше да си позволи, и бе разпалил двигателите си за дълго и постепенно снижаване на скоростта.
С изключено радио Холдън не можеше да чуе какво казват, но тъй като бе помогнал в написването на предупреждението сега то кънтеше в главата му: „Внимание! Тук транспортен кораб «Ги Молинари». След взрив на борда един от контейнерите ни се носи по маршрута пред нас. Предупреждаваме всички кораби в тази посока: контейнерът лети с висока скорост и не подлежи на контрол. Внимание!“
Имаше известни спорове по въпроса дали да пратят съобщение или не. Тъй като Тот бе тайна станция, вероятно използваха само пасивни сензори. Сканирането във всички посоки с радар или ладар щеше да ги освети като коледно дръвче. Беше напълно възможно с изключен реактор „Росинант“ да се прокрадне до станцията, без да бъде забелязан. Но Фред реши, че ако по някакъв начин ги засекат, ще събудят достатъчни подозрения, за да бъде организирана незабавна контраатака. Затова вместо да летят в мълчание, те решиха да вдигат шум и да разчитат, че създадената суматоха ще е на тяхна страна.
Ако имаха късмет, сензорите на станция Тот щяха да ги сканират и да видят, че това всъщност е голям къс метал, летящ по непроменлив вектор и без каквито и да било признаци за животоподдържаща активност. И после да престанат да им обръщат внимание и да ги оставят да се приближат. От голяма дистанция отбранителните системи на станцията вероятно превъзхождаха способностите за защита на „Роси“. Но отблизо малкият маневрен кораб би могъл да снове чевръсто около станцията и да ѝ нанася големи поражения. Легендата им беше нужна само за да им спечели време, докато екипът на станцията се опитва да разбере какво става.