Едва сега гласът на Алекс потрепери. Навярно щеше да добави: „Инак всички щяхме да сме мъртви“.
— Наоми, свържи ме с Фред.
Наоми не реагираше.
— Наоми?
— Да. Фред — отзова се тя и чукна по екрана.
В първия миг шлемът на Холдън се изпълни с пукот, после над него се извиси гласът на Фред.
— Говори „Ги Молинари“. Момчета, радвам се, че сте живи.
— Прието. Можете да започнете десанта. Съобщете ни, когато ще е безопасно да докуцукаме до някой от доковете.
— Разбрах ви — каза Фред. — Ще ви намерим някое хубаво местенце да кацнете. Край на връзката.
Холдън освободи закопчалката на ремъците и излетя към тавана. Тялото му бе изтръпнало.
„Добре, Милър. Твой ред е.“
40.
Милър
— Ой, папка — заговори го хлапето в противоускорителното кресло отдясно. — Яко си лашкан май, а?
Бойният скафандър на хлапето имаше маскировъчен зелен цвят и ставните съчленения бяха подсилени срещу удари. Лицето зад лицевата маска можеше да е на петнайсетгодишен. Съдейки по жестовете му, бе прекарал целия си досегашен живот във вакуумни скафандри, а диалектът му бе чист поясен креолски.
— Аха — отвърна Милър и вдигна ръка. — Имах някои премеждия напоследък. Ще се справя.
— Ще се справиш, правиш, направиш — бъбреше хлапето. — Но се гепи за мъжкия, че да не ти изфиряса въздухът, ако те бамнат.
„Никой на Марс или на Земята няма да има и най-малка представа какво казваш — помисли си Милър. — Сигурно половината жители на Церера ще се подразнят от такъв жаргон. Нищо чудно, че нямат нищо против да изтребват хора като теб.“
— Ще се постарая — каза на глас. — Ти върви напред, а аз ще ти пазя гърба.
Хлапето се ухили. Милър бе виждал хиляди като него. Подрастващи момчурляци, опитващи се да спечелят вниманието на момичетата, като правят всякакви рисковани неща, но тъй като живееха на Пояса, всяка погрешна стъпка можеше да се окаже фатална. Беше виждал хиляди. Бе арестувал стотици. Беше гледал десетки, отнасяни в чували за трупове.
Той се наведе напред и плъзна поглед по редовете от противоускорителни кресла, изпълващи вътрешността на „Ги Молинари“. По най-бърза преценка трябваше да са към стотина. Така че имаше доста сериозни шансове до няколко часа да види още поне няколко десетки младоци в онези чували.
— Как се казваш, хлапе?
— Диого.
— Милър — представи се детективът и му подаде ръка. Скафандърът, който бе взел от „Росинант“, бе доста по-добър от този на хлапето и пръстите му се сгънаха при ръкостискането.
Ако трябваше да бъде честен, Милър не беше готов за щурма. Все още имаше пристъпи на гадене и ръката започваше да го боли всеки път, когато нивото на медикаментите в кръвта му спадаше. Но имаше опит с оръжията и вероятно знаеше повече за коридорните битки от деветдесет процента от тези израсли на междуастероидни влекачи хлапета. Опит, който би трябвало да му е от полза.
Интеркомът изпука.
— Говори Фред. Получихме съобщение от въздушния ескорт — имаме зелена светлина за щурм до десет минути. Започнете последна проверка.
Милър се облегна в креслото. Въздухът се изпълни с потракване на оръжие и скафандри. Той самият бе проверил снаряжението си няколко пъти и не изпитваше желание да го прави отново.
След няколко минути щяха да преминат на тяга. Нямаше да получат пълен коктейл от противоускорителни медикаменти, тъй като щяха да влязат в бой направо от креслата. Нямаше смисъл да започват атаката дрогирани.
Джули се бе опряла на стената до него, косите ѝ се развяваха, сякаш се намираше под водата. Някаква призрачна светлина трепкаше върху лицето ѝ. Портрет на млада състезателка със скутери в образа на русалка. Тя се усмихна на тази мисъл и Милър ѝ отвърна с усмивка. Знаеше, че ще е тук. Заедно с Диого, Фред и останалите доброволци от СВП, патриоти от вакуума, тя бе заела мястото си в противоускорителните кресла, облечена с взета кой знае откъде броня, на път към една станция, където не я очакваше нищо друго, освен сигурна смърт. В името на всеобщото добро. В известен смисъл Милър бе заел нейното място. Беше се превъплътил в нея.
„Те успяха“ — каза Джули или може би само си го помисли. Щом имаше зелена светлина за щурм на станцията, значи хората от „Росинант“ бяха оцелели — поне достатъчно дълго, за да неутрализират защитата. Милър кимна, за да ѝ покаже, че я е чул, и в този миг рязкото ускорение го притисна в креслото толкова силно, че за миг съзнанието му замержеля и всичко наоколо потъмня. Като по команда противоускорителните кресла се завъртяха в посоката на новия вектор на движение. В гърба му се забиха игли. Нещо се бе случило, нещо толкова силно и страшно, че бе накарало „Ги Молинари“ да звънти като гигантска камбана. Вероятно бяха взривили външния корпус на станцията. Светът се завъртя рязко наляво, креслото отново го последва, докато корабът синхронизираше орбитата си с въртенето на станцията.