Някой му крещеше.
— Давай, давай, давай!
Милър вдигна автомата, потупа пистолета в кобура и се присъедини към тълпата, напираща към изхода. Тъгуваше за шапката си.
Сервизният коридор, в който се озоваха отвъд пробойната, бе тесен и мъждив. Според плановете, предоставени от инженерите на Тихо, не би трябвало да очакват сериозна съпротива, докато не наближат обитаемите части на станцията. И това бе първата им грешка. Милър се блъсна в човека пред него и в този миг в дъното на коридора един автоматично управляван лазер покоси първите редици.
— Трета група! Обгазете го! — извика Фред в слушалките и в пространството пред тях разцъфнаха малки бели облачета антилазерен дим, които бързо се разширяваха. При следващия изстрел на лазера стените се озариха в налудничави пъстри светлини и въздухът се изпълни с миризмата на горяща пластмаса, но никой не загина. Милър отново закрачи напред и скоро се озова върху червена метална рампа. Отпред тресна пластичен експлозив и една сервизна врата изхвърча от пантите си.
Коридорите на станция Тот бяха широки и просторни, украсени със саксии с бръшлян, ниши с пейки и малки дръвчета бонзай. Мека, бяла, имитираща слънчевата светлина се стелеше от тавана и човек се чувстваше като богаташ в хотел за лечебни процедури. Подът бе застлан с мек килим.
Върху лицевото стъкло с пунктир се очертаваше маршрутът, който трябваше да следва щурмовата група. Сърцето на Милър лумкаше учестено, но умът му бе хладен като лед. На първото кръстовище бе вдигната барикада от мъже с униформи на „Протоген“. Войниците от СВП се отдръпнаха назад, използваха за прикритие извивката на тавана. Стреляха съвсем ниско над пода.
Гранатите, с които бяха въоръжени, бяха идеално гладки сфери, без никакви отвърстия по тях — дори за детонатори. Не се търкаляха по килима така добре, както щяха да го правят върху камъни, и само една от всеки три избухваше в близост до барикадата. Сътресението се усещаше като директен удар по тъпанчетата, тесните, херметично затворени коридори изстрелваха ударната вълна обратно към тях със същата сила, с която я насочваха към противника. Но барикадата не издържа и рухна, а мъжете от „Протоген“ отстъпиха.
Всички се хвърлиха напред и тогава Милър чу как новите му другари надават едновременно победен вик. Звукът бе приглушен, сякаш се намираха много далече от него. Може би шлемът не го бе предпазил достатъчно от ударната вълна и сега трябваше да продължи боя със спукани тъпанчета, което не беше никак добре.
Но тогава заговори Фред и гласът му бе все така ясен.
— Спри настъплението! Останете на позиция!
Младоците от СВП се поколебаха. Гласът на Фред ги дърпаше като камшик. Но те не бяха истински войници. Дори не бяха полицаи. Това беше поясна милиция, дисциплината и уважението към старшия по чин не им бяха втълпени. Те се забавиха. Започнаха да се озъртат. И благодарение на това, когато свиха зад ъгъла, не попаднаха в клопката.
Следващият коридор беше прав и дълъг и водеше — според схемата на лицевия дисплей — до сервизна рампа за контролния център. Изглеждаше пуст, но на една трета от разстоянието до края килимът се вееше, сякаш имаше парцаливи пискюли. Едно от хлапетата до Милър изпъшка и рухна на пода.
— Използват извивката на стената за рикошет на специални отскачащи куршуми — обясняваше Фред в слушалките. — Наведете се и правете точно каквото ви казвам.
Спокойният му глас имаше по-голям ефект от виковете преди малко. Милър си помисли, че дори усеща нещо повече. Някаква безмерна сигурност. Касапина от станция Андерсън сега бе във вихъра си, водеше войниците си срещу тактика и стратегия, които сам бе създавал във времето, когато той самият бе врагът.
Щурмовата група продължи бавно напред до първото ниво, после до следващото и следващото. Въздухът постепенно се изпълваше с дим и отломки от тапицерия. Широките коридори се отваряха към просторни площадки и пресечки, наподобяващи затворнически дворове заради охранителните кулички, откъдето ги обстрелваха хората от „Протоген“. Страничните коридори бяха затворени, охраната там се опитваше да ги насочи към места, където щеше да ги посрещне кръстосан огън.
Не се получи. Войниците разбиваха вратите и се прикриваха в богато обзаведените стаи, нещо средно между лекционни зали и фабрични комплекси. На два пъти бяха атакувани от цивилен персонал, все още по работните си места. Момчетата от СВП ги покосиха. Онази част от ума на Милър, която бе най-близко до професионалната му етика, се свиваше при тази гледка. Тези хора бяха цивилни. Убийството им не беше оправдано с нищо. Но сетне Джули зашепна в главата му: „Тук никой не е невинен“. И той се съгласи.