Оперативният център бе надолу по едва доловимия гравитационен кладенец и се оказа по-добре защитен от всичко досега. Милър заедно с още петима, направлявани от всезнаещия глас на Фред, се прикриха в един страничен сервизен коридор и поддържаха равномерен огън към главния коридор, за да не позволят на „Протоген“ да организира контраатака. Милър провери автомата си и остана изненадан колко много муниции са му останали.
— Ой, папка — повика го някой отзад и Милър се усмихна, познал гласа на Диого. — Денят е ден, пасса?
— Виждал съм и по-лоши — отвърна Милър, но кимна. Опита се да се почеше по ожуления лакът, но не можа да го достигне заради бронираните плочи.
— Бекас ту? — попита Диого.
— Не, добре съм. Заради това място е, малко ме обърква. Прилича на спа-хотел, но същевременно е построено като затвор.
Момчето размаха ръка в знак, че не го разбира.
— Тези дълги коридори и тесни странични алеи — продължи да обяснява Милър. — Не бих го проектирал така.
Въздухът зазвъня и Диого рухна, а главата му се блъсна в пода и отскочи. Милър извика и се претърколи. Зад тях в страничния коридор две фигури с униформи на „Протоген“ се притиснаха към стените. Нещо изсвистя покрай лявото ухо на Милър, друго отскочи от една пластина на бронята му и той изпита чувството, че са го ударили там с чук. Милър отвърна на огъня, без дори да повдига автомата до лицето си, плюеше ответния огън сякаш е някакво продължение на волята му. Другите трима войници от СВП се обърнаха, за да му помогнат.
— Връщайте се обратно — извика им Милър. — И дръжте под око главния коридор! Аз ще ги поема.
„Глупаво беше да ги допуснем зад нас — мислеше си той. — Да спираме и да си говорим тук, насред боя.“ Трябваше да се досети, че ще стане така, нали той бе с най-голям опит, а сега хлапето…
… се смееше?
Диого се надигна с автомата и поръси страничния коридор с дъжд от куршуми. Изправи се малко неуверено на крака, сетне заподскача като дете, което току-що се е возило на развлекателно влакче. Нещо лигаво се стичаше изпод лицевото му стъкло и стигаше почти до ключицата. Диого се хилеше като побъркан. Милър поклати глава.
— Тези типове стрелят с упойващи куршуми — изведнъж осъзна той. — Да не мислят, че това е някакъв уличен бунт?
— Предните отряди да се подготвят — обади се Фред. — Щурмуваме на пет. Едно. Две. Три. Четири. Напред!
„Нямаме никаква представа какво ни очаква там“ — изстена мислено Милър, докато спринтираше с останалите надолу по коридора към последната зададена цел. Широка платформа водеше към масивни хидравлични врати, боядисани със зелена боя. Нещо избухна зад тях, но Милър приведе глава, без да се озърта. Натискът на тези зад него се усилваше и Милър се препъна в някакво меко тяло. Труп в униформа на „Протоген“.
— Направете място! — извика жена отпред. Милър се промуши до нея, пробивайки си път през тълпата войници на СВП с рамо и лакти. Жената извика отново, когато я приближи.
— Какъв е проблемът? — викна ѝ Милър.
— Не мога да пробия отвор в тази врата, докато всички тия хлапаци се натискат в мен — оплака се тя, вдигнала в ръка горелка, чийто пламък сияеше в гневно бяло. Милър кимна и метна автомата на рамо. Сграбчи двамата най-близо до него, разтърси ги за раменете, докато го погледнаха, и кръстоса лакти с техните.
— Трябва да осигурим малко място на техниците — извика той и заедно с двамата изтика останалите назад. „Колко ли битки са се проваляли заради подобни неуредици? — зачуди се той. — Победата е на ръка разстояние, когато войниците започват да се препъват едни в други.“
Откъм далечния край на тълпата се чуха автоматични откоси.
— Какво става там? — извика Милър през рамо.
Жената не отговори. Стори му се, че изминаха часове, но едва ли са били повече от пет минути. Въздухът се изпълни с мъгла от нагорещен метал и разтопена пластмаса.
Горелката изгасна с пукот. Милър отново погледна през рамо и видя, че вратата се отмества леко. Техникът постави крик в образувалата се цепнатина между рамката и вратата, задейства го и отстъпи. Чу се пронизително скърцане на метал. Вратата се отвори.