— Хайде — извика Милър, наведе глава, шмугна се в отвора и изтича нагоре по рампата към оперативния център. Десетина мъже и жени вдигнаха глави от работните си места с ококорени от страх очи.
— Всички сте арестувани! — изрева Милър, докато зад него войниците продължаваха да нахлуват. — Вдигнете ръце от пултовете!
Един от мъжете — висок като поясен, но масивен като човек, израсъл в гравитация — въздъхна. Носеше хубав костюм от лен и коприна, който му прилепваше идеално, очевидно бе шит по компютърен модел.
— Правете, каквото ви казват — нареди той. Гласът му звучеше ядосано, но не изплашено.
Милър присви очи.
— Господин Дрезден?
Костюмираният повдигна лекичко вежди, помисли малко и кимна.
— Тъкмо вас търсех — рече Милър.
Фред влезе в оперативния център сякаш бе израсъл тук. Изпънал гръб, със строг поглед, вече нямаше и следа от инженера от станция Тихо — на негово място бе генералът. Той огледа центъра, поглъщайки всеки детайл с очи, и кимна на един от старши техниците от СВП.
— Всичко е изключено, сър — докладва техникът. — Станцията е наша.
Милър досега не бе присъствал на нечий момент на пълно тържество. Преживяване, толкова рядко и лично, че почти граничеше с религиозен фанатизъм. Преди десетина години този човек — по-млад, по-строен и с по-малко сиви кичури — бе превзел една космическа станция с неописуеми жертви и Милър забеляза как челюстта му видимо се отпуска в първи признак на бремето, което бе свалил от плещите си. Може би не бе го премахнал напълно, но поне бе станало поносимо. А това бе много повече, отколкото мнозина успяват да постигнат в живота.
Питаше се как ли ще се почувства, ако някога и той преживее подобен миг.
— Милър? — повика го Фред. — Чух, че си намерил един човек, с когото искаме да поговорим.
Дрезден се надигна от креслото, без да обръща внимание на оръжията, сякаш тези неща не съществуваха за него.
— Полковник Джонсън — каза той. — Трябваше да се досетя, че зад подобен план стои човек от вашия калибър. Името ми е Дрезден.
Той подаде на Фред лъскава черна визитна картичка. Фред я пое по рефлекс, но не я погледна.
— Вие ли сте отговорен за всичко това?
Дрезден го дари с ледена усмивка и се огледа, преди да отговори.
— Бих казал, че вие сте отговорен за част от него — отбеляза той. — Току-що избихте доста хора, които само си вършеха работата. Но може би трябва да престанем с това сочене с пръст и да преминем към съществената част?
Усмивката на Фред засия чак от очите му.
— И каква по-точно ще е тя?
— Да преговаряме за условията — отвърна Дрезден. — Вие сте човек с опит. Давате си сметка, че победата ви тук ви излага на огромен риск. „Протоген“ е една от най-могъщите компании на Земята. СВП нападна и завзе станцията, и колкото по-дълго се опитвате да я задържите, толкова по-тежки ще бъдат наказателните мерки.
— Така ли?
— Разбира се — махна небрежно с ръка Дрезден. Милър поклати глава. Този човек просто не разбираше какво става. — Искахте заложници. Ето ни, ваши сме. Можем да почакаме, докато Земята прати няколко десетки бойни кораба и преговаря с вас иззад насочените оръдия, или да приключим още сега.
— Сиреч питате ме… колко пари ще искам, за да си прибера хората и да си тръгна? — повдигна вежди Фред.
— Ако парите са това, което искате — сви рамене Дрезден. — Оръжия. Муниции. Медикаменти. Каквото ви е нужно, за да продължите вашата дребна война. Само да приключваме бързо.
— Зная какво сте направили на Ерос — каза тихо Фред.
— Господин Джонсън — процеди хладно Дрезден. — Никой не знае какво сме направили на Ерос. И всяка минута, която губя да се надхитрям с вас, е минута, която бих могъл да оползотворя другаде. Можете да ми вярвате — в момента сте в чудесна позиция да преговаряте, но това няма да продължи дълго. Няма никакъв смисъл да протакате.
— И какво предлагате?
Дрезден разпери ръце.
— Всичко, което поискате, плюс амнистия за вас. Стига да се разкарате оттук, за да можем да се върнем към работата. И двамата ще спечелим.
Фред се разсмя. Смехът му бе малко тъжен.
— Нека се изясним — рече той. — Ще ми дадете всички царства на Земята, ако ви се поклоня и изкажа почитта си, така ли?
Дрезден завъртя объркано глава.
— Този цитат не ми е познат.
41.
Холдън
„Росинант“ се скачи със станция Тот с последни издихания на маневрените си двигатели. Холдън почувства как прихващащите скоби улавят с глух тътен корпуса и после гравитацията се върна към една трета g. Близкият взрив на плазмената глава бе откъснал външния люк на екипажния шлюз и наводнил помещението със свръхнагрят газ, с което го бе направил неизползваемо. Това означаваше, че ще се наложи да използват товарния шлюз на кърмата и да изминат в космоса разстоянието до станцията.