Той посочи вътрешния люк.
— Фред тръгна към оперативния. Каза да идете там, пронто.
— Води ни тогава — каза Холдън, но заради счупения нос прозвуча като „вадини нгава“.
— Как е кракът, капитане? — попита Еймъс, докато вървяха по коридора на станцията. Холдън осъзна, че е забравил за накуцването от огнестрелната рана в пищяла.
— Не боли, но мускулът не се свива докрай — отвърна той. — А твоят?
Еймъс се ухили и погледна надолу. Преди месец бе получил фрактура на „Донагър“.
— Ще преживея. Нали знаеш за нещата, дето не те убиват?
Холдън понечи да отговори, но спря, когато групата сви зад ъгъла и се озова насред касапница. Очевидно се придвижваха след щурмовата група, защото тук коридорът бе осеян с тела, а стените — изрешетени от куршуми. За свое облекчение той установи, че повечето трупове са с униформи на „Протоген“. Но на пода имаше и достатъчно убити от СВП, за да му се свие сърцето. А когато подмина един мъртвец с лабораторен комбинезон, едва не се изплю на пода. Охранителите поне работеха тук, защото така са им наредили — учените бяха дошли по собствено желание и напълно осъзнаваха с какво се занимават. Ето хората, отговорни за смъртта на милиони.
Нещо привлече вниманието му и той спря. До мъртвия учен се въргаляше инструмент, наподобяващ кухненски нож.
— Брей — възкликна Холдън. — Момчета, този да не ви е нападнал с ножа?
— Амче да, куко, нали? — подхвърли един от ескортиращите ги хлапаци. — Чувал съм онзи лаф, че не бива да излизаш с нож на картечница, ама…
— Стигнахме оперативния — обади се старшият по звание отпред. — Генералът ни очаква.
Холдън пристъпи в оперативния център и видя Фред, Милър, група войници от СВП и някакъв странен тип със скъп костюм. Редичка от техници и оператори от „Протоген“ се изнизваше навън под дулата на войниците. Стаята бе покрита от пода до тавана с всякакви монитори, повечето показваха потоци от текстова информация, меняща се прекалено бързо, за да могат да я четат.
— Нека си го изясним — тъкмо казваше Фред. — Ще ми дадете всички царства на Земята, ако ви се поклоня и изкажа почитта си, така ли?
— Този цитат не ми е познат — отвърна непознатият.
Разговорът им бе прекъснат, когато Милър забеляза Холдън и потупа Фред по рамото. Холдън бе готов да се закълне, че детективът му се усмихна топло, макар изражението му да беше мрачно.
— Джим — поздрави го Фред и му махна да се приближи. Държеше в ръката си черна визитна картичка. — Запознай се с Антони Дрезден, вицепрезидент на отдела за биологични проучвания в „Протоген“ и създател на проекта „Ерос“.
Задникът с лъскавия костюм дори протегна ръка, сякаш възнамеряваше да се здрависа. Холдън го пренебрегна.
— Фред — рече той. — Какви са загубите?
— Изненадващо ниски.
— Половината от хората им са били въоръжени с муниции за овладяване на улични размирици — обади се Милър. — Гумени и газови куршуми, ей такива неща.
Холдън кимна, поклати глава и се намръщи.
— Видях доста убити охранители на „Протоген“. Защо е трябвало да ги докарат тук, щом са въоръжени така, че не могат да прогонят нашественици?
— Добър въпрос — съгласи се Милър.
Дрезден се разсмя.
— Ето какво имах предвид, господин Джонсън — изтъкна той и се обърна към Холдън. — Джим, така ли? Е, добре, Джим. Фактът, че не разбираш логиката на действие при организиране охраната на станцията ми подсказва, че нямаш представа с какво си се захванал. И мисля, че го осъзнаваш също толкова добре, колкото и аз. Както вече казвах на Фред…
— Антони, затвори си устата — прекъсна го Холдън във внезапен изблик на гняв. Дрезден го изгледа разочаровано.
Копелето нямаше право да се чувства спокойно. Уверено. Холдън искаше да го види изплашен, молещ се за живота си, а не да се подхилква с рафинираните си маниери.
— Еймъс, ако този тип отново ме заговори, преди да съм му наредил, строши му ченето.
— С удоволствие, капитане — заяви Еймъс и отстъпи назад.
— Какво знаем? — обърна се Холдън към Фред.
— Знаем, че събраната от Ерос информация постъпва тук и че тази фъшкия им е началник. Ще знаем повече, след като се разровим наоколо.
Холдън се обърна и изгледа отново Дрезден, оценявайки синекръвния европейски вид, изваяното във фитнес зали тяло, скъпата прическа. Дори тук, заобиколен от въоръжени до зъби вражески войници, Дрезден успяваше да изглежда така, сякаш той командва положението. Холдън почти очакваше да погледне нетърпеливо часовника си, питайки се още колко ли от безценното му време ще изгубят.