Тишина. Войниците от СВП се споглеждаха, после зяпаха ококорени Милър, изненадани, дори след кървавата битка, от неочакваната проява на насилие. Наоми и Еймъс бяха втренчили погледи в Холдън, а капитанът не откъсваше очи от трупа. Лицето му бе като маска, изразяваща едновременно ярост, гняв и може би малко отчаяние. Милър можеше да го разбере. Холдън нямаше опит с подобни неща. Имаше време, когато Милър също трудно ги понасяше.
Само Фред не трепна, дори не изглеждаше стреснат. Полковникът не се усмихваше, нито се мръщеше, и не отмести очи.
— Какво, по дяволите, беше това? — попита гъгниво Холдън изпод кървавия си нос. — Ти го застреля най-хладнокръвно.
— Аха — потвърди Милър.
Холдън поклати глава.
— Да си чувал за съд? За правосъдие? Просто реши и го гръмна, така ли?
— Аз съм полицай — заяви Милър, изненадан от извинителната нотка в гласа си.
— И вече не си човек?
— Добре, добре, господа! — прокънтя гласът на Фред в помещението. — Шоуто свърши. Да се захващаме за работа. Искам веднага да дойде групата по разкодиране. Освен това пленниците трябва да се евакуират от станцията.
Холдън местеше очи между Фред, Милър и изстиващия Дрезден. Беше стиснал зъби.
— Ей, Милър — подвикна той.
— Да? — отзова се тихо Милър. Вече знаеше какво ще последва.
— Намери си друг кораб за вкъщи — рече капитанът на „Росинант“, завъртя се и напусна помещението, следван от екипажа. Милър ги изпрати с поглед. Сърцето му се сви от мъка, но нямаше какво да направи. Те изчезнаха в мрака на коридора. Милър погледна към Фред.
— Взимате ли стопаджии?
— Носиш нашата униформа — посочи Фред. — Ще те откараме поне до Тихо.
— Благодаря — кимна Милър. Сетне добави: — Знаеш, че трябваше да бъде направено.
Фред не отговори. Нямаше какво да се каже повече.
Станция Тот бе тежко ранена, но не и мъртва. Още не. Новината за екипа от социопати се бе разпространила бързо и войниците от СВП взеха предупреждението присърце. Окупационната фаза на атаката за поемане на контрола продължи четирийсет часа вместо двайсет, които би отнела при нормални пленници. При хора. Милър направи каквото можа за контрола над пленниците.
Хлапетата от СВП се стараеха ужасно, но повечето от тях досега не си бяха имали работа със задържани. Не знаеха как да поставят белезниците така, че пленникът да не се опитва да ги удуши с тях. Не знаеха как да овладяват арестуваните с примка на шията, за да не се самозадушават — случайно или преднамерено. Половината от тях не знаеха дори как да съборят човек на земята. За Милър всичко това бе като игра, която не е преставал да играе още от детството. За пет часа той откри двайсет скрити ножа само сред хората от научния екип. Дори не се наложи да се напряга.
Пристигна втора вълна от транспортни кораби: имаше пътнически лайнери, които изглеждаха сякаш ще изпуснат въздуха си в космоса само да плюнеш по тях, товарни шлепове, чиито екипажи се заеха да разглобяват обшивката на станцията, транспортни съдове, поглъщащи алчно и бързо снаряжението, инструментите, храната и медикаментите. Докато новината достигне Земята, станцията щеше да бъде обезкостена, а работещите на нея — скрити в нелицензирани затворнически килии из Пояса.
„Протоген“, разбира се, щеше да узнае по-рано. Те имаха наблюдателни постове далеч по-близо от вътрешните планети. Но нищо не можеше да ускори времето за отговор. Аритметика на пиратството и войната. Милър го знаеше и точно затова не се безпокоеше особено. Пък и това бяха решения за Фред и неговите помощници. Милър бе предприел достатъчно инициативи за един ден.
Постчовек.
Дума, която изникваше в средствата за информация на всеки пет или шест години и всеки път означаваше различни неща. Хормон на невронния растеж? Постчовек. Разнополови роботи с вградена псевдоинтелигентност? Постчовек. Самооптимизираща се електронна мрежа? Постчовек. Израз, сякаш свален от рекламен афиш, спонтанен и лишен от смисъл, за който винаги бе смятал, че е използван само от хора с ограничено въображение, неспособни да осъзнаят на какво всъщност е способен човекът.
Сега, докато ескортираше десетина пленници в униформи на „Протоген“ към един от транспортните кораби, отпътуващ един Бог знае накъде, думата сякаш бе придобила нов смисъл.
„Дали изобщо си човек?“
Защото постчовек просто означаваше онова, в което се превръщаш, когато престанеш да си човек. Ако забрави протомолекулата, „Протоген“, Дрезден и дори неговите фантазии в стил Менгеле ала Чингис хан, Милър смяташе, че може би твърде дълго е бил зад границата. Че е бил постчовек от години.