След около четирийсет часа дойде време и последните хора на станцията да я напуснат. Техниците от СВП приключваха с демонтажа, а и наближаваше моментът, в който можеха да се появят отмъстителите. Милър седеше в противоускорителното кресло, кръвта му танцуваше, подклаждана от погълнатите амфетамини, а умът му мъждукаше на границата на нервния срив. Гравитационната тяга бе като опряна в лицето възглавница. Смътно осъзна, че плаче. Но това не означаваше нищо.
В мъглата около него Дрезден отново взе думата, обсипа го с лъжи и обещания, полуистини и видения. Милър виждаше думите като черен дим, който се блъскаше и разпадаше в повлеклата на протомолекулата. Нишките ѝ се протягаха към Холдън, Еймъс и Наоми. Опита се да извади оръжие, да я спре, да направи нещо. Отчаяният му вик го пробуди и той си спомни, че вече беше победил.
Джули седеше до него, опряла хладна ръка на челото му. Усмивката ѝ бе нежна, разбираща. Опрощаваща.
„Спи“ — рече тя в ума му и той се потопи в черната бездна.
— Ой, папка — рече Диого. — Акима и пуф, сабез?
Беше десетата сутрин на Милър отново на Тихо, седмата нощ в тесния спарен апартамент на Диого. По раздразнения тон на хлапето предчувстваше, че вероятно ще му е последният. Рибата и гостите се вмирисват след третия ден. Той се претърколи от тясната койка, прокара пръсти през косата си и кимна. Диого се съблече и се пъхна в леглото, без да каже нещо повече. Миришеше на алкохол и евтина парникова марихуана.
Терминалът на Милър го осведоми, че втора смяна е приключила преди два часа, а трета е преполовила сутринта. Той си събра нещата в куфара, изключи осветлението над похъркващия вече Диого и се насочи към обществените душове, където щеше да похарчи още малко от останалите си кредити, за да не изглежда напълно бездомен.
Приятна изненада при завръщането му на Тихо бе солидното увеличение на сметката. СВП, разбирай Фред Джонсън, му бе платил за времето на Тот. Не беше молил за това и една част от него бе почти готова да върне парите. И щеше да го стори, ако имаше друга възможност. Но тъй като нямаше, опита се да ги харчи колкото се може по-пестеливо и дори се засмя на странната ирония. Сега двамата с капитан Шадид получаваха парите си от един и същи източник.
През първите дни след завръщането си на Тихо Милър очакваше да покажат атаката на Тот по новините. ЗЕМНА КОМПАНИЯ ГУБИ ИЗСЛЕДОВАТЕЛСКА СТАНЦИЯ ОТ ПОБЪРКАНИ ПОЯСНИ, или нещо от тоя род. Би трябвало да си намери работа или поне място за спане, което не се заплаща от благотворителна дейност. Сериозно го мислеше. Но часовете се нижеха бързо, докато седеше в барове или чакални и не сваляше поглед от екраните.
Марсианският флот бе понесъл поредица унизителни загуби от поясните. Половин тон свръхускорен чакъл бе накарал два от бойните им кораби да променят курса. Забавянето в добива на вода в пръстените на Сатурн се дължеше или на подривни действия и следователно измяна, или бе естествено следствие от повишените мерки за сигурност. Две земни компании за рудодобив бяха атакувани от сили на Марс или на СВП. Имаше четиристотин убити. Съюз от учени и специалисти по тераформиране подаваше тревожни сигнали, че каскадният процес е изложен на опасност и че дори войната да приключи до година-две, загубата на важни доставки ще върне тераформирането десетилетия назад. Всеки обвиняваше всички останали за Ерос. Станция Тот не съществуваше.
А я имаше.
Тъй като повечето марсиански бойни кораби бяха из външните планети, блокадата на Земята би била несигурно начинание. Времето изтичаше. Марсианските кораби или щяха да се върнат у дома и да се опитат да се справят с по-старите, по-бавни, но по-многобройни земни кораби, или трябваше да нападнат самата планета. Земята все още бе източник на безброй неща, които не можеха да се добиват другаде, но ако на някого му се разхлопаше дъската или превъртеше, или кой знае още какво, нямаше да мине много време преди да започне да хвърля камъни надолу по гравитационните кладенци.
Всичко това за отвличане на вниманието.
Имаше един стар анекдот. Милър не помнеше къде го е чул. На погребението на баща си момиче се запознава с много готин тип. Те разговарят, скачат в леглото, но той си тръгва, преди тя да му вземе номера. И момичето не знае как да го открие.
Така че седмица по-късно убива майка си.
Голям майтап.
Логика като тази на „Протоген“, Дрезден и Тот. „Ето го проблема — казват те, — а това е решението.“ А че потапят всичко в кръв е банално като заглавията на новините. Те вече са се откъснали от човечеството. Потиснали са онези клетки в мозъците си, които все още твърдят, че животът е нещо безценно. Или свещено. Нещо, което заслужава да бъде спасено.