Странно, колко познато звучеше това.
Дангалакът, който влезе в бара и кимна на Милър, бе един от приятелите на Диого. Двайсетинагодишен, ветеран от станция Тот също като Милър. Не му помнеше името, но го беше срещал достатъчно често, за да забележи, че се държи малко по-различно. Дистанцирано. Милър изключи звука на своя терминал, за да не чува новините, и се отправи към него.
— Здрасти — рече и хлапето вдигна рязко глава. Лицето му бе напрегнато, но сякаш се опитваше да го скрие. Този, когото виждаше, бе само прадядото на Диого. Човекът — всички от станция Тот го знаеха, — застрелял голямата риба. Очевидно това бе спечелило достатъчно точки на Милър, защото хлапакът кимна към стола до него.
— Ама че шашава работа, а? — подхвърли Милър.
— Не знаеш и половината — отвърна хлапето. Имаше странен, насечен акцент. Поясен, съдейки по ръста, но образован. Вероятно техник. Хлапето си поръча нещо за пиене и автоматичният бар изтика до него чаша с толкова летлива течност, че заплашваше да се изпари, преди да отпие от нея. Хлапето я гаврътна на един дъх.
— Не помага — рече Милър.
Момчурлякът го погледна въпросително. Милър повдигна рамене.
— Казват, че пиенето помагало, но не е така — поясни.
— Така ли?
— Аха. Сексът понякога, но ако е с момиче, с което можеш да си говориш след това. Стрелбата по мишени. Работата. Но алкохолът не те кара да се чувстваш по-добре. Само прогонва опасенията да не се чувстваш зле.
Хлапето се разсмя и поклати глава. Беше готов за общуване и Милър се отпусна назад в очакване мълчанието да свърши останалата работа. Предполагаше, че хлапето е убило някого, вероятно на Тот, и сега го мъчеха угризения. Но вместо да му разкаже историята си, младежът взе терминала на Милър, въведе някакъв код и му го подаде обратно. На екрана се появи огромно меню — видео, аудио, въздушно налягане и съдържание на съставки, радиологично състояние. На Милър му отне половин секунда да осъзнае какво вижда. Бяха разбили кода на сигналите от Ерос.
Виждаше протомолекулата в действие. Трупът на Джули Андромеда Мао в голям формат. За един миг дори си представи, че Джули трепва до него.
— Ако още се питаш дали постъпи правилно, като застреля оня тип — рече хлапето, — погледни това.
Милър включи на видео. Дълъг коридор, достатъчно широк да вървят хора в редица по двайсет. Подът беше влажен и вълнообразен като дъното на канал. Нещо дребно се търкаляше в тинята. Когато Милър го увеличи, оказа се, че е човешки торс — гръден кош, гръбнак, влачещи се отзад черва, заплетени от черните нишки на протомолекулата, — който си проправяше път през канала с чуканчето на единствената ръка. Нямаше глава. Под картината светеше знак, че има и звук, и Милър го включи. Пронизителният безумен крясък приличаше на вик на душевноболно детенце.
— Останалото е от тоя род — увери го хлапето. — Цялата станция пълзи и… крещи.
— Какво става там?
— Вероятно се готви нещо по-голямо — отвърна хлапето и потрепери. — Реших, че ще е добре да знаеш.
— Така ли? — попита Милър, без да откъсва очи от екрана. — Какво толкова съм направил за теб?
Хлапето се разсмя.
— Всички те смятат за герой, защото уби оня тип — рече хлапето. — Трябваше да изхвърлим затворниците от Тот през шлюза.
„И вероятно точно така е трябвало да направим — помисли си Милър. — Щом не можем отново да ги направим човеци.“ Той превъртя нататък. Нивото с казината, където бяха с Холдън, а може би някъде другаде на станцията, но със същия изглед. Мрежа от пръчки, наподобяващи кости, се провесваше от тавана до пода. Черни, подобни на червеи създания пълзяха нагоре-надолу по нея. Чуваше се тихо шумолене като слаб звук от морски прибой. Превъртя нататък. Космопортът — затворен, стените му облепени с големи спирали като морски охлюви, които сякаш се местеха.
— Всички те смятат за истински герой — повтори хлапето и този път Милър изпита лека болка. Поклати глава.
— Не — рече той. — Нищо повече от бивше ченге.
Защо ли да участва в престрелка и да щурмува вражеска станция, натъпкана с хора и автоматични системи, създадени да убиват, му се струваше не толкова страшно, колкото да разговаря с хора, летели с него няколко седмици?
И въпреки това. Беше трета смяна и барът до наблюдателната площадка бе настроен за дълбока нощ. Из въздуха се носеше миризма, наподобяваща дим, но не беше от дим. Пиано и бас се дуелираха тихо под акомпанимента на мъжки глас, напяващ на арабски. Приглушени светлини озаряваха масичките отдолу, хвърляха меки сенки по лицата и телата и подчертаваха коленете и коремите на посетителите. Зад големия прозорец в корабостроителницата както винаги кипеше живот. Ако се приближи достатъчно, навярно ще различи и „Росинант“, който все още се възстановяваше от раните си. Не беше мъртъв и дори щеше да излезе по-силен.