А на Ерос умираха един милион и половина. Холдън мислеше за видеозаписите от станцията, които бе виждал, и спомените за това го караха да трепери дори под горещия душ.
Ах, да, и пришълците. Пришълци, опитали се да превземат Земята преди два милиарда години и не успели само защото Сатурн им се изпречил на пътя. „Не бива да забравяме за пришълците.“ Все още не знаеше как да категоризира това, нито можеше да си позволи да се преструва, че не се е случило.
Взе си една кърпа и включи стенния екран във всекидневната, докато се бършеше. В помещението миришеше на кафе, на влага от душа и на трева и цветя от ароматизаторите. По новините обсъждаха войната, но нямаше нищо интересно. На следващия канал вървеше някаква състезателна игра с неясни правила и налудничаво весели участници. Превключи още няколко канала, по които се нижеха комедии, или поне така сметна, тъй като актьорите замлъкваха между репликите, когато би трябвало публиката да се смее.
Той осъзна, че скърца със зъби, едва когато го заболя ченето. Изключи екрана и хвърли дистанционното на леглото. Уви кърпата около кръста си, сипа си чаша кафе и се излегна на дивана тъкмо когато на входната врата се позвъни.
— Кой? — извика с цяло гърло. Никой не отговори. Изолацията на Тихо си я биваше. Отиде при вратата, нагласи си кърпата, за да се прикрие максимално, и отвори.
Беше Милър. Облечен със смачкан сив костюм, който вероятно носеше от Церера, и стиснал шапката си в ръка.
— Здрасти, Холдън… — поде той, но Холдън го прекъсна.
— Какво, по дяволите, искаш? — процеди враждебно той. — И защо си се изтъпанил пред вратата ми с тази шапка в ръце?
Милър се усмихна, после си сложи шапката.
— Знаеш ли, винаги съм се чудил какво означава свалянето на шапки.
— Е, сега вече знаеш — промърмори Холдън.
— Имаш ли минутка? — попита Милър.
Холдън помълча няколко секунди, загледан във върлинестия детектив. Предаде се доста бързо. Сигурно бе поне с двайсет килограма по-тежък, но бе невъзможно да изглежда заплашително, когато човекът отсреща бе най-малко с трийсетина сантиметра по-висок.
— Добре, влизай — склони той, обърна се и се отправи към спалнята. — Чакай да се облека. Кафето е там.
Без да чака отговор, затвори вратата на спалнята и седна на леглото. Двамата с Милър не бяха разменяли повече от десетина думи, откакто се върнаха на Тихо. Даваше си сметка, че нещата няма да останат така дълго, колкото и да му се искаше. Дължеше на Милър поне един последен разговор, след като му каза да се маха.
Той нахлузи чифт памучни панталони и пуловер, прокара ръка през влажната си коса и се върна във всекидневната. Милър седеше на дивана с димяща чаша кафе в ръка.
— Кафето си го бива — рече той.
— Добре де, изплюй камъчето — подкани го Холдън и се отпусна в креслото.
Милър сръбна от кафето.
— Ами…
— Защото сега сигурно ще ми кажеш колко прав си бил да гръмнеш невъоръжен човек в лицето и колко наивен съм бил аз. Познах ли?
— Всъщност…
— Защото аз ти казах — продължи Холдън, изненадан от собствения си гняв — да престанеш да играеш ролята на съдия, жури или палач, инак ще напуснеш екипажа ми. И въпреки това го направи.
— Да.
Простичкото потвърждение разколеба Холдън.
— Защо?
Милър сръбна още веднъж от кафето и остави чашата. Пресегна се, взе шапката, метна я на съседното кресло и се облегна назад.
— Защото той щеше да се измъкне.
— Моля? — не проумя Холдън. — Да не си пропуснал онази част, в която той призна всичко?
— Това не беше признание, а хвалба. Беше недосегаем и го знаеше. Твърде много пари. Твърде голяма власт.
— Това са глупости. Никой не може да убие милион и половина души и да се измъкне.
— Хората се измъкват непрестанно от правосъдието. С напълно доказана вина, но все нещо им помага накрая. Улики. Свидетелски показания. Политика. Известно време работех с един партньор на име Мус. Когато Земята се изтегли от Церера…
— Спри — вдигна ръка Холдън. — Не ме интересува. Не искам да слушам повече твоите истории, че си по-мъдър и препатил, защото си бил ченге и знаеш истината за човечеството. Ако питаш мен, това само те е опорочило напълно. Разбра ли?