— Да, добре.
— Дрезден и неговите приятелчета от „Протоген“ смятат, че могат да решават кой ще живее и кой ще умре. Да ти звучи познато? И не ми ги разправяй, че този път било различно, защото всеки го казва непрестанно. Но не е.
— Не беше отмъщение — заяви Милър, в гласа му се долови лека възбуда.
— А, така ли? Не е заради момичето в хотела. Джули Мао?
— Залавянето му — да. Но убийството…
Милър въздъхна, стана и се отправи към вратата. Спря пред нея и се обърна. Лицето му бе изкривено от болка.
— Той се опитваше да ни убеди — каза. — Всички тези приказки как ще ни подари звездите и ще ни пази от онова, което е стреляло по Земята. Започнах да си мисля, че накрая ще отърве кожата. Може би мащабите бяха прекомерно големи, за да се отдели правилното от погрешното. Не казвам, че ме е убедил. Но ме накара да се замисля малко. Съвсем малко.
— И затова го застреля.
— Да.
Холдън въздъхна, приближи вратата и спря, скръстил ръце.
— Еймъс те нарече праведен — рече Милър. — Знаеш ли?
— Еймъс се мисли за лош човек, защото преди е вършил неща, от които сега се срамува — заяви Холдън. — Невинаги вярва на преценката си, но фактът, че го е грижа, ми подсказва, че всъщност не е лош.
— Тъй де… — Милър вдигна глава, но Холдън го прекъсна.
— Той е надзърнал в душата си, видял е там петната и иска да ги почисти. А ти? Ти само свиваш рамене.
— Дрезден беше…
— Не става въпрос за Дрезден, а за теб. Не мога да ти имам вяра, когато си сред хора, на които държа.
Холдън изгледа Милър в очакване на отговор, но полицаят само кимна тъжно, нахлупи си шапката и се отдалечи по леко извития коридор. Не се обърна назад.
Холдън се прибра и опита да се успокои, но нервността му надделя. Никога нямаше да се измъкне от Ерос без помощта на Милър. Ченгето беше като своенравно куче, което може да те близне по ръката или да те захапе за крака.
Помисли си дали да не потърси Фред и да го предупреди. Вместо това се обади на Наоми.
— Здрасти — отговори тя при второто позвъняване. Зад нея се чуваше ритмичният бас на баровата музика.
— Наоми — поде той и се поколеба дали извинението е достатъчно убедително. — Милър току-що беше тук.
— Да, преди известно време ни срещна с Еймъс. Какво иска?
— Не зная — въздъхна Холдън. — Може би да се сбогуваме.
— А ти какво правиш? — попита Наоми. — Искаш ли да се видим.
— Ами да. Всъщност да.
В началото Холдън не позна бара, но след като поръча скоч на един професионално любезен келнер, осъзна, че е същият, където бе гледал Наоми да пее караоке под акомпанимента на някакъв поясен пънк, сякаш преди векове. Тя се приближи и седна в сепарето срещу него и в същия миг питието му пристигна. Келнерът я погледна с въпросителна усмивка.
— А, не — размаха Наоми ръце. — За тази вечер ми стига. Само вода, благодаря.
— Вие как се… — поде Холдън, след като келнерът се отдалечи. — Какво всъщност е голго? И как мина?
— Една игра, която играят тук — обясни Наоми. — Нещо средно между стрелички и футбол. Никога досега не я бях играла, но явно ме бива. Спечелихме.
— Страхотно — усмихна се Холдън. — Благодаря, че дойде. Зная, че е късно, но този Милър здравата ме изнерви.
— Мисля, че иска да му простиш.
— Защото съм „праведен“ — подхвърли Холдън със саркастична усмивка.
— Така си е — подсмихна се Наоми. — Е, терминът е малко префърцунен за теб, но е доста близо до истината.
— Всичко оплесках — каза неочаквано дори за себе си Холдън. — Всеки, който се опитваше да ни помогне или на когото се опитвахме да помогнем ние, накрая загиваше. Цялата тази шибана война. Капитан Макдоуъл, Бека и Ади. И Шед… — той млъкна и преглътна мъчително. На гърлото му беше заседнала буца.
Наоми кимна, пресегна се през масата и стисна ръката му.
— Трябва да победя, Наоми — продължи той. — Трябва да направя нещо, което да промени света. Съдба, карма, Господ Бог или каквото е там, ме запокити в центъра на събитията и искам да съм сигурен, че постъпвам правилно.
Наоми му се усмихна.
— Сладък си, когато си благороден — рече. — Но трябва да престанеш да гледаш напред.
— Майтапиш се с мен.
— Така е — потвърди тя. — Майтапя се. Ще дойдеш ли с мен у дома?
— Аз… — Холдън се сепна и я погледна, очаквайки, че и това е шега. Наоми го гледаше усмихнато и в очите ѝ видя само топлина и закачка. Една къдрица се изтърколи от челото ѝ и тя я прибра. — Чакай, какво? Мислех, че ти…
— Казах, че не искам да ми се обясняваш в любов само за да ме вкараш в леглото — рече тя. — Но също и че бих дошла в каютата ти по всяко време през последните пет години. Мисля, че бях достатъчно пряма и се уморих да чакам.