Холдън се облегна назад и си припомни, че трябва да диша. Сега вече усмивката на Наоми бе съвсем закачлива и тя лекичко повдигна една вежда.
— Всичко наред ли е с теб, моряче? — попита.
— Мислех, че ме избягваш — смотолеви той, възвърнал способността си да говори. — Това ли е твоят начин да ме дариш с победа?
— Не се дръж грубиянски! — В гласа ѝ за миг се долови раздразнение. — От седмици чакам да събереш смелост, а и корабът е почти готов. Което означава, че скоро пак ще направиш някоя глупост и този път може да нямаме предишния късмет.
— Да, но…
— И ако това стане без поне да сме опитали веднъж, ще бъда ужасно нещастна.
— Наоми, аз…
— Съвсем лесно е, Джим. — Тя го дръпна леко за ръката. Наведе се през масата, докато лицата им почти се докосваха. — Въпросът е само „да“ или „не“?
— Да.
44.
Милър
Милър седеше сам, загледан през големите панорамни прозорци, но без да вижда гледката. Дестилираното от парникова гъба уиски, поставено на ниската масичка до него, беше точно толкова, колкото в началото, когато го купи. То не беше напитка, а разрешение да седне. На Церера винаги имаше скитници. Мъже и жени, чийто късмет им е изневерил. Без място, където да отидат, без приятели, които да помолят за помощ. Без връзки с огромната мрежа на човечеството. Винаги бе изпитвал симпатия към тях, бяха негови душевни роднини.
Сега и той бе част от това откъснато от света племе.
Нещо ярко проблясваше върху корпуса на гигантския заселнически кораб — може би предавателна станция, изпращаща сложни кодирани сигнали. Недалеч от „Науву“, сгушен сред постоянната, наподобяваща кошер активност около станция Тихо, се различаваше сводът на „Росинант“ — като дом, който някога е имал. Спомни си историята за Мойсей и обетованата земя, която виждал, но така и не достигнал. Милър се зачуди как ли би се почувствал старият пророк, ако го бяха допуснали за кратко — за ден, седмица, година, — а после пак да го прокудят в пустинята. Най-добре никога да не напуска пустинята.
Джули Мао седеше до него, сгушена в миниатюрната част от съзнанието му, която бе издълбала за себе си.
„Аз трябваше да те спася — помисли си той. — Да те намеря. Да узная истината.“
„И не го ли стори?“
Той ѝ се усмихна и тя му отвърна с усмивка, уморена от света, колкото беше и той. Защото в края на краищата той я бе намерил. Беше узнал кой я е убил и Холдън беше прав. Беше си отмъстил. Направи всичко, което си бе обещал. Само че това не го спаси.
— Желаете ли нещо?
За един кратък миг си помисли, че Джули е казала тези думи. Сервитьорката отвори уста да го попита отново, преди той да поклати глава. Не би могла. А и да можеше — той не би могъл да си го позволи.
„Знаеш, че нямаше да продължи дълго — рече Джули. — Холдън. Неговият екипаж. Знаеш, че мястото ти не е там. Мястото ти е при мен.“
Внезапен прилив на адреналин пробуди умореното му сърце. Той се огледа, но Джули бе изчезнала. Беше се разсеяла като мимолетна халюцинация. И все пак. „Мястото ти е при мен.“
Зачуди се колцина от хората, които познаваше, бяха тръгнали по този път. Ченгетата имаха склонността да захапват дулото на оръжията си още далеч преди човечеството да се издигне нагоре по гравитационния кладенец. Ето и той, без дом, без приятел, с повече кръв по ръцете си през последните месеци, отколкото през цялата му кариера. Ранни суицидни подбуди — така го бе нарекъл служебният психиатър от Церера, който от време на време им изнасяше лекции. Неща, от които трябва да се пази, като срамни въшки или висок холестерол. Нищо страшно, ако бъдеш предпазлив.
И той беше. Поне за известно време. Ето докъде го докара това.
Изправи се, поколеба се за кратко, взе чашата и гаврътна уискито на един дъх. Течен кураж — така го наричаха — и изглежда, вършеше работа. Извади терминала, прати повикване за разговор и се помъчи да се успокои. Още не се бе предал. Ако иска да живее, ще му трябва работа.
— Сабез нихтос, папка — рече Диого. Хлапето бе облякло мрежеста риза и панталони с кройка колкото модерна, толкова и грозна. В предишния си живот Милър щеше да го сметне за прекалено млад, за да свърши нещо свястно. Но сега просто чакаше. Ако нещо можеше да зарадва Диого, това бе обещанието да си намери ново убежище. Тишината се проточи. Милър стисна устни да не заговори, от страх, че ще започне да се моли.