— Хм… — промърмори тихо Диого. — Има един омбре, който би могъл да помогне. Оръжие и око.
— Нямам нищо против охранителната работа — заяви Милър. — Каквото и да е, само да плаща сметки.
— Ил конверса а до. Ще чуя какво се говори.
— Благодаря ти за всичко, което правиш — отвърна Милър и кимна към леглото. — Нещо против, ако аз…
— Ми кама ес су кама — рече Диого. Милър се излегна.
Диого се пъхна под душа и шумът от плискаща се по тялото му вода заглуши бръмченето на въздушния рециклатор. Дори на борда на кораба Милър не бе живял с някого в толкова интимна близост. Но въпреки това не беше се стигнало по-далече от това да нарича Диого приятел.
На Тихо нямаше кой знае колко възможности, не разполагаше и с добри препоръки. Малцината, които го познаваха, едва ли щяха да се застъпят за него. Но все щеше да се намери нещо. Колкото да се изправи на крака и да се опита да бъде различен отпреди.
Стига, разбира се, Марс или Земята — която от тези две сили надделее във войната — да не реши да изтрие от звездната карта СВП и станциите, лоялни към него. Или онази протомолекула да се измъкне от Ерос и да унищожи някоя планета. Или станция. Или самия него. Понякога потръпваше от мисълта, че на „Роси“ бе останал лабораторен материал. Ако нещо се случи с него, Холдън и Наоми, Алекс и Еймъс могат да се присъединят към Джули, преди това да сполети Милър.
Повтаряше си, че вече не е негов проблем. И въпреки това се надяваше с тях всичко да бъде наред. Желаеше им най-доброто, макар да не можеше сам да се надява на същото.
— Ой, папка — обади се Диого от коридора. — Чу ли, че Ерос отново говори?
Милър се подпря на лакът.
— Си — кимна Диого. — Каквато и да е онази гадост, започнала е да предава. Различават се дори отделни думи. Имам го на запис. Искаш ли да го чуеш?
„Не — помисли си Милър. — Вече видях онези коридори. Това, което сполетя онези нещастници, за малко да сполети и мен. Не искам да имам нищо общо с това поругаване.“
— Защо не? — чу гласа си.
Диого вдигна ръчния си терминал и въведе нещо на екранчето. Терминалът на Милър изписука в знак, че е получил адреса.
— Чика пердида в оперативния център го смеси с бхангра — рече Диого и размърда таз в такт с ритъма. — Жестоко, а?
Диого и останалите наемници от СВП бяха проникнали със сила на ценна изследователска станция, бяха се изправили срещу една от най-могъщите и зли компании в историята на могъществото и злото. А сега композираха музика с писъците на умиращите. И танцуваха под звуците ѝ в долнопробни клубове. „Какво ли е — мислеше си Милър — да си млад и лишен от душа.“
Но не. Това не беше честно. Диого беше добро хлапе. Просто бе твърде наивен. С времето вселената щеше да се погрижи за този му недостатък.
— Жестоко — повтори Милър. Диого се ухили.
Записът бе застинал на пауза, в очакване. Милър изключи осветлението и се отпусна на малкото легло. Не искаше да знае. Но трябваше.
В началото звукът не беше нещо особено — електрически стенания и силен статичен пукот. После, някъде в дълбините отзад се долови музика. Хор от цигулки, надпреварващи се в слабо кресчендо. А сетне, съвсем ясно, сякаш човекът говореше в микрофон — един глас.
— Зайци и хамстери. Екологична дестабилизация, овално и синьо като лунни лъчи. Август.
Със сигурност не беше човек. Компютърните системи на Ерос можеха да генерират всякакъв набор от напълно убедителни диалекти и гласове. Мъжки, женски и детски. Колко ли милиони часове информация се съдържаше в тези компютри из станцията?
Отново електронни вибрации като чуруликания на птички. И нов глас — този път женски и мек — с пулсиращ ритъм зад него.
— Пациентът се оплаква от сърцебиене и нощно изпотяване. Началото на симптомите е отпреди три месеца, но анамнестично…
Гласът изчезна, заменен от ритъма. Подобно на старец с мозък, надупчен като швейцарско сирене, сложната система, вдъхваща живот на Ерос, постепенно умираше, променяше се и обезумяваше. И благодарение на „Протоген“ Милър можеше да слуша целия този процес.
— Не съм му казвал, не съм му казвал, не съм му казвал. Изгревът. Никога не съм виждал изгрева.
Милър затвори очи и неусетно се унесе в дрямка под звуците и музиката от Ерос. Докато съзнанието му постепенно угасваше, той си представи нечие тяло в леглото до него — топло и живо, дишащо бавно в ритъм с шумовете от записа.
Мениджърът бе слаб мъж с перчем над веждите като застинала морска вълна. Канцеларията му бе съвсем малка, изпълнена с шумовете от инфраструктурата — вода, въздух, енергия, — с които ѝ въздействаше Тихо. Бизнес в тясната ниша между кабели, канали и тръби — импровизиран и евтин. Самото дъно.