— Съжалявам — заяви мениджърът. Милър усети, че стомахът му се свива. От всички унижения във вселената точно това не бе предвидил. Той почувства нарастващ гняв.
— Мислите, че не мога да се справя ли? — попита, опитвайки се да говори с мек глас.
— Въпросът не е в това — отвърна мъжът. — Просто… вижте, между нас да си остане, но търсим фигурант, разбирате ли? Нечие малко братче, полуумно хлапе, което да наглежда този склад. Вие имате такъв богат опит. За какво са ни познанията ви по овладяване на улични бунтове? Или процедурите при криминално разследване? В тази работа дори не се изисква оръжие.
— Не ме интересува — отвърна Милър. — Трябва ми какво да е.
Мъжът въздъхна и сви рамене като поясен.
— Трябва ви нещо друго — отсъди той.
Милър се опита да не се разсмее, от страх смехът да не прозвучи като ридание. Той се загледа в евтината пластмасова стена зад мениджъра, докато човекът започна да се чувства неудобно. Това беше задънена улица. Милър бе твърде опитен, за да започне от ниско ниво. Знаеше прекалено много, за да се учи на първите стъпки.
— Е, добре — рече той накрая и мъжът отсреща въздъхна, поне бе така добър да си придаде засрамен вид.
— Мога ли да попитам — подхвърли той — защо напуснахте предишната си работа?
— Церера премина в други ръце — отвърна Милър, докато си нахлупваше шапката. — Не ме включиха в новата група. Това е всичко.
— Церера?
Мениджърът изглеждаше объркан и Милър на свой ред се сконфузи. Той погледна ръчния си терминал. Вътре бе служебният му архив, така, както го бе представил. Мениджърът не би могъл да го пропусне.
— Аз съм оттам — поясни той.
— Като полицай. Но аз имах предвид последната ви работа. Разбирам защо не сте вписали в архива си службата при СВП, но сигурно си давате сметка, че знаем за участието ви… нали се сещате, за станцията. И прочее.
— Вие смятате, че съм работил за СВП? — попита Милър.
Мъжът премигна.
— Ами да.
Което, в края на краищата, бе самата истина.
Нищо не се бе променило в кабинета на Фред Джонсън и същевременно промяната бе пълна. Мебелите, миризмата във въздуха, усещането, че е в нещо средно между личен кабинет и контролен център. Заселническият кораб отвън би могъл да е с половин процент по-близо до завършването си, но в действителност едва ли бе така. Залозите в играта се бяха променили и това, което в началото бе война, сега бе нещо съвсем друго. Нещо по-голямо. То сияеше в очите на Фред и караше плещите му да се изправят.
— Бихме могли да използваме специалист с вашите умения — съгласи се Фред. — Човек винаги се спъва в дребните камъчета. Като например — когато не умее да обискира заподозрения. Ей такива неща. Охраната на Тихо си разбира от работата, но напуснем ли веднъж станцията и озовем ли се с бой на някоя друга, едва ли ще са толкова добри.
— А не очаквате ли в бъдеще това да ви се случва все по-често? — попита Милър в неумел опит да се пошегува. Фред не отговори. За миг Джули се появи до генерала. Милър виждаше отраженията на двамата в екраните, замисления мъж и веселия призрак. Може би Милър грешеше поначало и разделението между Пояса и вътрешните планети бе нещо, надхвърлящо политиката и снабдяването с ресурси. Знаеше не по-зле от всеки друг, че Поясът предлага по-опасен и по-труден живот, отколкото Марс и Земята. И въпреки това той бе неудържим зов за хора от дъното на гравитационния кладенец, които идваха тук, за да се изправят срещу мрака на космоса.
Подтикът да изследваш, да завладяваш нови територии, да напуснеш родния дом. Да отидеш колкото се може по-далече във вселената. И сега, когато „Протоген“ и Ерос предлагаха възможността да се превърнат в богове, да претворят човечеството в същества, които биха могли да надживеят досегашните човешки надежди и въжделения, Милър започна да осъзнава колко трудно е за хора като Фред да удържат на изкушението.
— Ти уби Дрезден — заяви Фред. — Това е проблем.
— Трябваше да се случи.
— Не съм сигурен — поклати глава Фред, но говореше предпазливо. Напрегнато. Милър се усмихна тъжно.
— Затова и трябваше — рече той.
Тихият кашлюкащ смях подсказа на Милър, че Фред го разбира. Когато полковникът завъртя глава към него, погледът му беше твърд.
— Когато се стигне до преговори, някой ще трябва да отговаря за това. Ти уби беззащитен човек.
— Така е — потвърди Милър.
— И когато дойде това време, ще те хвърля на лъвовете като първия чип в залагането. Няма да те защитавам.