— Тъй вярно, капитане — отвърна Еймъс. Ако Холдън бе поискал да му донесе чаша кафе, вероятно щеше да звучи по същия начин.
Фред не сваляше от него втренчен поглед.
— Фред, не ме принуждавай да предприемам крайни мерки — предупреди го Холдън.
— Ако си мислиш, че можеш да ме заплашваш, грешиш — каза Фред с равен и твърд глас.
Милър се засмя.
— Кое е смешно? — попита го Фред.
— Това не беше заплаха — обясни Милър.
— Така ли? А как би го нарекъл?
— Просто установяване на фактите — отвърна Милър. Той се протегна бавно. — Ако на борда беше Алекс, навярно би си помислил, че капитанът се опитва да сплаши някого и че ще се откаже в последната минута. Но Еймъс? Еймъс ще си пробие път с огън дори ако това означава да загине заедно с кораба.
Фред се намръщи и Милър поклати глава.
— Това не е блъф — добави той. — Не го карай да сваля картите.
Фред присви очи и Холдън за миг се зачуди дали този път не е прекалил. Едва ли щеше да е първият човек, когото Фред Джонсън би наредил да бъде застрелян. А и Милър стоеше до него. Неуравновесеният детектив вероятно щеше да го гръмне при първия намек, че идеята е добра. Тъкмо Милър разклащаше доверието на Холдън към Фред.
Толкова по-изненадан остана, когато Милър го спаси.
— Виж — заговори детективът. — Няма съмнение, че Холдън е най-подходящата кандидатура за опазване на онази гадост, докато решиш какво да правиш с нея.
— Хайде, убеди ме — подкани го Фред, но в гласа му се долавяше гняв.
— След като уредим въпроса с Ерос, той и „Роси“ ще станат първа плячка за вълците. Някой може да се ядоса достатъчно, за да реши да им види сметката просто ей така.
— И защо тогава мострата да е на по-безопасно място при него? — попита Фред, но Холдън вече разбираше накъде бие Милър.
— Защото няма да са толкова настървени да се разправят с мен, ако им кажем, че държа записките от лабораторните изследвания на „Протоген“ и образец от протомолекулата — обади се той.
— Вярно е, че мострата няма да е на по-безопасно място — съгласи се Милър. — Но така е по-вероятно мисията да успее. А нали това е важното? Освен това, той е идеалист — продължи Милър. — Можеш да му предложиш злато колкото теглото му и най-много да се обиди, че се опитваш да го подкупиш.
Наоми се разсмя. Милър я погледна, за миг краищата на устните му се разтеглиха в усмивка, сетне извърна очи към Фред.
— Да не искаш да кажеш, че на него може да му се има доверие, а на мен — не? — попита Фред.
— Мислех по-скоро за екипажа — рече Милър. — Холдън държи малко хора, но те изпълняват каквото им нареди. Смятат го за праведен и сигурно е така.
— Моите хора също ме следват — подхвърли Фред.
Усмивката на Милър бе уморена.
— В СВП има всякакви хора — изтъкна той.
— Залогът е твърде висок — упорстваше Фред.
— Не съм твърдял, че планът ми е перфектен — сви рамене Милър. — Но засега нямаш друг.
В присвитите очи на Фред се четяха равни дози раздразнение и гняв. Той размърда устни беззвучно, преди да заговори.
— Капитан Холдън? Разочарован съм от липсата на доверие към мен след всичко, което направих за вас.
— Ако човешката раса все още съществува след месец, готов съм да се извиня — отвърна Холдън.
— Потегляйте с екипажа си за Ерос, преди да съм променил решението си.
Холдън се надигна, кимна на Фред и излезе. Наоми вървеше до него.
— Уф, близко беше — рече тя с въздишка.
Когато излязоха навън, Холдън каза:
— Мисля, че Фред беше на косъм да нареди на Милър да ме застреля.
— Милър е на наша страна. Още ли не си го разбрал?
46.
Милър
Милър си даваше сметка, че ще има последствия, когато взе страната на Холдън срещу новия си шеф. Позицията му в СВП бе несигурна от самото начало и да твърди, че на Холдън и екипажа му може да се има повече доверие, отколкото на Фред и неговите хора, не беше най-добрият начин да спечели сърцето на своя началник. А че това бе самата истина, само влошаваше нещата.
Очакваше, че ще има разплата. Не беше толкова наивен да се надява на друго.
— Съберете се, о, Божии чада, в сплотени редици — напяваха в един глас протестиращите мормони. — Отворете портите към дните на братството и кончината на нощта на грешниците…
Милър си свали шапката и прокара ръка през оредялата си коса. Денят не се очертаваше да е добър.
Отвътре „Науву“ изглеждаше далеч по-незавършен, отколкото отвън. С дължина от два километра, той бе нещо повече от огромен кораб. Етажите бяха скупчени един върху друг, виждаха се метални подпори, стърчащи от пасторални пасбища. Архитектурата напомняше големите катедрали на Земята и Марс, целящи да възхваляват с умопомрачителните си мащаби величието на Всевишния. Все още в интериора преобладаваха метални скелета и плетени земеделски покрития, но Милър виждаше накъде води всичко това.