— Аз съм ужасно добро ченге — повтори отново. След малко добави: — Но какво значение?
— Не е заради теб — успокои го Милър. — Когато хората те поглеждат, те не виждат доброто ченге Димитри Хейвлок. Виждат Земята.
— Това са глупости. Бях осем години на орбиталните станции и на Марс, преди да дойда тук. Работил съм на Земята само шест месеца.
— Земята. Марс. Те не са различни.
— Опитай се да го кажеш на някой марсианец — отвърна с горчив смях Хейвлок. — Ще ти срита задника за това.
— Не исках да излезе… Виж, сигурен съм, че има много различия. Земята мрази Марс, че има по-добър флот. Марс мрази Земята, че флотът ѝ е по-голям. Може би футбол се играе по-добре в безтегловност, а може би по-зле. Не зная. Но ние тук сме толкова далече от Слънцето, че не ни е грижа за тези неща. От такова разстояние можеш да покриеш Земята или Марс с палец. Просто…
— Просто не ми е тук мястото — прекъсна го Хейвлок.
Вратата на ресторантчето зад тях се разтвори и навън излязоха четирима поясни с масленозелени униформи. Един от тях носеше на ръкава си разцепения кръг на СВП. Милър се напрегна, но поясните не ги доближиха и Хейвлок не ги забеляза. Размина им се.
— Зная — продължи Хейвлок. — Когато приех договора на „Звездна спирала“, си давах сметка, че ще ми е нужно време, за да се адаптирам. Но вярвах, че навсякъде има общи неща. Излизаш на улицата и ловиш лошите. А после, когато видят, че те бива, започват да се държат с теб както с останалите от екипа. Но тук не е така.
— Не е — потвърди Милър.
Хейвлок поклати глава, плю и едва сега забеляза чашата в ръката си.
— Мисля, че току-що откраднахме чаши от „Синята жаба“ — заяви той.
— Освен това пием алкохол на обществено място — допълни Милър. — Поне ти. В моята чаша има газирана вода.
Хейвлок се изкиска, но в смеха се долавяше отчаяние. Когато заговори отново, изглеждаше обезсърчен.
— Сигурно си мислиш, че идвам тук и търся да се сбия с някого, за да спечеля уважението на Шадид и Рамачандра?
— Хрумвало ми е.
— Грешиш — заяви Хейвлок.
— Добре — склони Милър. Но не беше убеден.
Хейвлок вдигна чаша.
— Ще ги връщаме ли? — попита.
— Какво ще кажеш за „Изящният зюмбюл“? Аз черпя.
Барът „Изящният зюмбюл“ бе на три нива по-горе, достатъчно далече, за да намалеят гостите от космопорта. Освен това беше бар за ченгета. Най-вече за служещи от „Звездна спирала“, но имаше и от други корпоративни агенции — „Протоген“, „Розова вода“, „Ал Абик“. Милър бе почти сигурен, че приятелят му е овладял нервния си срив, но въпреки това предпочиташе да плават в свои води.
Декорът бе типично поясен — сгъваеми масички в старомоден корабен стил, вградени в стените седалки, таван, който създаваше впечатление, че всеки момент гравитацията може да изчезне. Змиевидни растения и дяволски бръшлян — спомени от въздушните рециклатори на първото поколение заселници — украсяваха стените и колоните. Музиката бе достатъчно тиха, за да разговарят спокойно. Първият съдържател, Джавир Лиу, беше структурален инженер от Тихо, пристигнал тук по време на голямото завъртане и харесал Церера достатъчно, за да остане. Сега заведението му се държеше от неговите внуци. Джавир Трети стоеше зад бара и разговаряше с посетителите. Милър избра една маса отзад, като кимаше пътем на мъжете и жените, с които се разминаваха. Докато в „Синята жаба“ се държеше предпазливо и любезно, тук се стараеше да излъчва мъжественост. Поза, също като онази.
— Та значи — поде Хейвлок, след като дъщерята на Джавир, Кейт — четвърто поколение в същия бар, — си тръгна от масичката с чашите от „Синята жаба“ върху подноса, — какво е това свръхсекретно разследване, което Шадид ти възложи? Или нисшият землянин не бива да знае?
— Това ли те мъчеше? — учуди се Милър. — Нищо работа. Дъщеричката на някакви акционери се изгубила и те искат да я намеря и да я върна у дома. Глупава история.
— Това не е ли по тяхната част? — Той кимна към хората от отдела за престъпления с малолетни.
— Детето е доста голямо — уточни Милър. — По-скоро е отвличане.
— Бива ли те в това?
Милър се облегна. Бръшлянът над главата му се разклати. Хейвлок чакаше. Милър изпита неприятно усещане, сякаш някой бе прекатурил масата.
— Това ми е работата — отвърна той.
— Да, но говорим за пълнолетен, нали? Ако не иска да се прибере у дома, това си е нейна работа. Не е необходимо родителите ѝ да пращат полицай, за да им я доведе. Вече нямат законови правомощия над нея. Не става въпрос за принципи, а за богаташко семейство, налагащо свои правила.