Всеки заселнически кораб по принцип беше дело на свръхамбиция и непоклатима вяра. Мормоните си даваха сметка за това. Нещо повече, приемаха го с открити сърца. Бяха построили кораб, който бе едновременно молитва, благочестивост и празник. „Науву“ щеше да е най-големият храм, вдиган някога от човечеството. Трябваше да приюти своя екипаж и да го отнесе през гигантските простори на междузвездния космос. Той бе най-голямата надежда на човечеството да достигне звездите.
Или по-точно щеше да бъде, ако не беше Милър.
— Искаш ли да ги обгазим, папка? — попита Диого.
Милър погледна към протестиращите. На око изглеждаха към двеста души, оковани един за друг с вериги, които се проточваха по алеите и през сервизните шахти. Транспортните асансьори и крановете стояха неподвижно, с потъмнели монитори и изключено захранване.
— Да, може би ще се наложи — въздъхна Милър.
Охранителният отряд — неговият охранителен отряд — едва ли надхвърляше трийсетина души. Мъже и жени, обединени по-скоро от завързаните на ръкавите ленти със знака на СВП, отколкото от подготовка, опит, лоялност или политически възгледи. Ако мормоните бяха избрали насилието, щеше да стане истинска касапница. Ако бяха облекли скафандри, протестът можеше да продължи часове. Дори дни. Диого даде сигнал и три минути по-късно четири малки комети се извисиха в безтегловността, поклащайки се върху опашките си от ННЛП-алфа и тетрахидроканабинол.
Най-мекото, най-безвредното средство за овладяване на улични размирици, което намериха в арсенала. Вярно, че хората с болни дробове можеха да имат проблеми, но след половин час те всички щяха да лежат вцепенени на земята и с реещи се в небесата умове. ННЛП и ТХК беше комбинация, която Милър не бе използвал на Церера. Най-вече защото, ако се бяха опитали да си набавят, сигурно щеше да изчезне от складовете и да се появи на служебни купони. Опита се да потърси утеха в тази мисъл. Сякаш това би обезсмислило мечтите и положените усилия на тези хорица.
До него Диого се разсмя.
Отне им три часа да претърсят целия кораб и още пет да изловят притаилите се в шахти и сервизни стаички мормони, готови да излязат на сцената в последната минута и да се опитат да саботират мисията. Всички бяха изведени ридаещи от кораба, докато Милър се чудеше дали всъщност не им е спасил живота. Най-важното обаче беше да не позволява на Ерос да попадне в ръцете на неподходящи хора.
Веднага щом издаде заповед, техниците от СВП се заеха за работа, вдъхнаха отново живот на крановете и товарните механизми. Трябваше да се извършат стотици малки поправки на щети, предизвикани от саботьорите, целящи да не позволят двигателите на „Науву“ да бъдат запалени. Милър наблюдаваше как огромни тежкотоварни кранове пренасяха на борда сандъци с размерите на двуетажни къщи и изнасяха обратно вече ненужно снаряжение. Докът бе оживен като на Церера по средата на смяна. Милър почти очакваше да зърне сред хората бившите си колеги, облечени с полицейски униформи, да въвеждат ред.
В един миг на спокойствие превключи терминала си на канала от Ерос. Заслуша се в смразяващите звуци от предавателя на Ерос — радио „Свободен Ерос“ — както бе започнал да го нарича. Писукане, забързан говор, кънтящи звуци, прекъсвани от гласове — всичко това бе зловещо и отвратително.
— … asciugare il pus e che possano sentirsi meglio…
— … ja mina nousivat kolleista ja halventaa kohtalo pakotaa minut ja siskoni…
— … направи каквото е нужно…
Продължи да слуша предаването часове наред, отделяйки гласовете от общия шум. На няколко пъти сигналът изчезваше или започваше да модулира, сякаш предавателите бяха на път да се повредят. По някое време се зачуди дали ритмичните потропвания не са морзов код. Беше се облегнал на една подпора, зареял поглед във вътрешните простори на „Науву“. Кораб, роден едва наполовина, за да бъде принесен в жертва. До него стоеше Джули и също се оглеждаше. Косата ѝ се поклащаше пред лицето, очите ѝ не спираха да се усмихват. Каквато и частица от ума му да поддържаше този образ вместо да го замени с картината на обезобразения ѝ труп, беше ѝ благодарен.
„Би било страхотно, нали? — заговори тя. — Да се носиш в космоса без скафандър. Да спиш стотици години и когато се събудиш, да е под светлината на друго слънце.“