— Трябваше да застрелям онзи негодник по-бързо — произнесе на глас Милър.
„Той можеше да ни даде звездите.“
Появи се нов глас. Човешки, раздиран от гняв.
— Антихрист!
Милър премигна и се върна към реалността, откъснат от предаването от Ерос. Товарна машина си проправяше бавно път през дока, а към страните ѝ се бяха приковали десетина мормони. Един от тях бе съвсем млад, с луничаво лице. Погледът му бе втренчен в Милър.
— Ти си Антихристът, ти, зловещо подобие на човек! Господ Бог те вижда! Той ще те запомни!
Милър докосна лекичко шапката си за поздрав, докато протестиращите преминаваха край него.
— Звездите нямат нужда от нас — произнесе той, но сигурно го чу само Джули.
Пред носа на „Науву“ кръжаха десетина влекачи, разпънали зад себе си невидимата мрежа на нанотехничните въжета. Милър виждаше само гигантския бегемот, който сякаш се размърда в леговището си и бавно потегли напред. Двигателите на влекачите грееха ярко като коледни светлинки, по пода и стените на Тихо премина едва доловим трепет. След осем часа „Науву“ щеше да е достатъчно далече, за да могат да запалят големите двигатели без опасност пламъкът им да повреди станцията. Вероятно щяха да изминат повече от две седмици, преди да достигне Ерос.
Милър щеше да го изпревари там с осем часа.
— Ой, папка — повика го Диого. — Свърши-бърши?
— Аха — отвърна Милър с въздишка. — Готов съм. Да събираме хората.
Хлапето се ухили. През часовете, докато прочистваха „Науву“, той бе пъхнал няколко червени пластмасови дрънкулки между зъбите си. Това вероятно имаше някакво дълбоко значение в младежката култура на станция Тихо, дори може би бе сексуален призив. Милър изпита облекчение, че вече не се налагаше да дели постелята с момчурляка.
Сега, когато отговаряше за сигурността към СВП, разнородната природа на неговата група му се струваше малко по-ясна. Имаше време, когато вярваше, че СВП би могъл да се опълчи със сила на Марс и Земята, ако опре до въоръжен конфликт. Вярно е, че имаха повече пари и средства, отколкото си бе мислил. Имаха и Фред Джонсън. Сега имаха и Церера, стига да успеят да я задържат. Освен това бяха превзели станция Тот.
От друга страна, същите хлапета, с които бе щурмувал Тот, сега участваха в неговата охранителна група на „Науву“ и половината от тях щяха да са на транспортните кораби, когато напускат Ерос. Ето нещо, което Хейвлок не би могъл да разбере. Дори Милър се затрудняваше да схване общата картина. Едва ли човек, привикнал със сигурността и естественото присъствие на атмосферата, би могъл да осъзнае напълно силата и крехкото равновесие на едно общество, оцеляващо, защото върши това, което е нужно, и се старае да бъде бързо и гъвкаво по примера на СВП. Което умее да се адаптира.
Ако Фред не успее да постигне желания мир, СВП никога няма да спечели срещу дисциплинирания и обединен флот на вътрешните планети. Но и никога няма да изгуби. Война без край.
Какво беше историята, ако не точно това?
И какво биха променили звездите, ако ги получат?
Докато вървеше към апартамента си, някой го потърси на терминала. Беше Фред Джонсън.
— Милър — рече той.
— Готови сме да отлетим според предварителния план, ако бойните глави са натоварени.
— Товарят ги в момента — съобщи Фред. — Има достатъчно термоядрен материал, за да превърне повърхността на Ерос в радиоактивен ад за години напред. Трябва да внимавате с това. Ако някое от момчетата отиде да пуши на неподходящо място, може да не успеем да подменим навреме мините.
Нито дума за това, че те всички ще са мъртви. Оръжията са ценни, хората не.
— Добре, ще внимаваме — обеща Милър.
— „Росинант“ вече потегли.
Не беше нещо, което Милър би трябвало да знае, и вероятно имаше друга причина Фред да го споменава. Привидно неутралният му тон сякаш прикриваше обвинение. Единственият контролиран образец от протомолекулата бе напуснал сферата на влияние на Фред.
— Ще имаме достатъчно време да се срещнем там — отвърна Милър. — Не би трябвало да възникнат проблеми.
На малкото екранче не беше никак лесно да определи дали усмивката на Фред е искрена.
— Надявам се твоите приятели наистина да свършат обещаното — рече той.
Милър почувства нещо странно. Празнота зад гръдната кост.
— Те не са ми приятели — подхвърли той с небрежен тон.
— Не са ли?
— Не бих казал, че имам приятели. По-скоро хора, с които съм свикнал да работя.
— Ти влагаш доста вяра в Холдън. — Думите на Фред прозвучаха почти като въпрос. Или поне предизвикателство.