— Не бих го нарекъл вяра, а преценка.
Фред се закашля в смеха си.
— Ето защо нямаш приятели, приятелю.
— Донякъде и заради това — съгласи се Милър.
Нямаше какво повече да си кажат. Милър прекъсна връзката. И без това вече бе наближил апартамента.
Жилището не беше нещо особено. Анонимно, лишено от каквото и да било усещане за уют. Той се отпусна на дивана и провери на терминала докъде е стигнало товаренето на кораба. Знаеше, че е време да отиде на доковете. Диого и останалите сигурно вече се събираха там. Дори и да закъснееха малко, поне щяха да се извинят, че са си правили купон за разлика от него.
Джули седеше в пространството зад очите му. Беше скръстила крака под себе си. Красива както винаги. Тя бе като Фред, Холдън и Хейвлок. Родена в гравитационния кладенец и дошла в Пояса по своя воля. Дори бе загинала по своя воля. Беше пристигнала да търси помощ, а вместо това бе унищожила Ерос. Ако бе останала там, на онзи призрачен кораб…
Тя наклони глава и косата ѝ се люшна лекичко. В очите ѝ се четеше въпрос. Беше права, разбира се. Може би това щеше да забави събитията малко. Но нямаше да ги спре. Рано или късно „Протоген“ и Дрезден щяха да я открият. Или да се върнат и да вземат пресни образци. Нищо не би ги спряло.
Той знаеше, че Джули не е като другите — също както го знаеше и за себе си. Че тя разбира Пояса и поясните и нуждата да се върви напред. Ако не към звездите, то поне по-близо до тях. Тя бе разполагала с лукс, какъвто Милър не бе виждал през живота си, но се бе отказала от него. Беше дошла тук и бе останала, дори след като я бяха заплашили, че ще продадат състезателния ѝ скутер. Нейното детство. Нейната гордост.
Затова я обичаше.
Когато Милър стигна доковете, беше ясно, че се е случило нещо. Личеше си по начина, по който се държаха докерите, по учудените и засмени изражения на лицата им. Милър въздъхна и пропълзя през стария шлюз, модел „Оджино-Гош“, поне на седем години, и малко по-голям от торпеден апарат, за да се озове в претъпканата каюткомпания на „Талбът Лийдс“. Корабът изглеждаше като сглобен от два по-малки съда, без някого да го е грижа за дизайна. Противоускорителните кресла бяха скупчени в три тесни редици. Миришеше на пот и нагорещен метал. Някой бе пушил марихуана, и то твърде скоро, защото рециклаторите не бяха успели да пречистят въздуха. Диого вече бе тук заедно с шестима от приятелите си. Всички носеха различни униформи, но до един имаха ленти с надпис СВП.
— Ой, папка! Спастрих ти горната койка.
— Благодаря — отвърна Милър.
Тринайсет дни. Щеше да прекара тринайсет дни в това тясно пространство заедно със сапьорската група. Тринайсет дни в тези кресла, с мегатони от термоядрени бомби в товарния отсек. И въпреки това всички наоколо се хилеха. Милър се покатери на койката, която Диого му бе запазил, и попита.
— Някой да няма рожден ден?
Диого сви небрежно рамене.
— Защо тогава всички са в такова весело настроение?
Диого не обърна внимание на въпроса. Продължаваше да се хили с червеникавите си зъби.
— Ауди нихт?
— Нито съм чул, нито знам, иначе щях ли да питам?
— Марс я свърши вече — рече Диого. — Прехванали са предаванията от Ерос, събрали са две и две и…
Момчето удари с пестник разтворената си длан. Милър се опита да дешифрира значението на думите му. Нападнали са Ерос? Превзели са „Протоген“?
Ах. „Протоген“. „Протоген“ и Марс. Милър кимна.
— Научната станция на Феба — досети се той. — Марс я е поставил под карантина.
— Сбърка, папка. Направо я автоклавира. Луната я няма. Праснаха я с достатъчно бойни, за да се разпадне на субатомни.
„Дано да е така“ — помисли си Милър. Не беше кой знае каква луна. Ако Марс наистина я бе разрушил и в облака се рееха протомолекули…
— Ту сабез? — попита Диого. — Те са на наша страна. Схванали са картинката. Марс и СВП — съюзници.
— Нали не мислиш, че е вярно?
— Не — поклати глава Диого. — Но не пречи човек да помечтае, а?
— Не пречи — кимна Милър и се облегна назад.
Противоускорителният гел бе прекалено твърд, за да се нагласи към тялото му при едва една трета g, но поне не беше неудобно. Той прегледа новините на терминала и се увери, че наистина някой от Марсианския флот бе взел съдбовно решение. Наложило се е да похарчат ценни муниции, при това по средата на войната, но са го сторили. Сатурн вече имаше една луна по-малко и бе добавил нов, по-тесен и рехав пръстен — ако след взрива изобщо бяха останали отломки за пръстен. Изглежда, експлозиите са били насочени така, че да запратят отломъците към гравитационната хватка на газовия гигант.