— „Росинант“, не мисля, че вие…
Холдън пое контрол над целеуказващата система и се зае да осветява приближаващата се корвета с лазерния мерник.
— Нека ви обясня какво става сега — продължи да говори той. — В момента вие гледате екраните си и виждате тромав газов влекач, който предизвиква гърчове във вашата опознавателна програма. И изведнъж, имам предвид в този момент, той ви прехваща с последен модел целеуказващ мерник.
— Ние не смятаме…
— Не ме лъжете. Зная какво сте намислили. Но първо чуйте предложението. Независимо как изглеждаме, нашият кораб е по-нов, по-бърз, по-здрав и по-добре въоръжен от вашия. Единственият начин да ви го докажа е да открия огън, а се надявам да не стигаме дотам.
— Заплашвате ли ме, „Росинант“? — попита младежкият глас, в който се долавяха едновременно арогантност и объркване.
— Вас? Не — отрече Холдън. — Заплашвам само този голям, бавноподвижен и невъоръжен кораб, който би трябвало да охранявате. Ако продължавате да летите към Ерос, ще изстрелям всичко, което имам, срещу него. Гарантирам ви, че ще пръсна тази летяща научна лаборатория на безброй частици. Разбира се, не е изключено междувременно вие да успеете да ни ударите, но мисията ви ще бъде провалена — нали?
Настъпи тишина, ако се изключи радиошумът, който му даваше сигурност, че слушалките му работят.
Когато отговорът дойде, беше по интеркома.
— Те забавят, капитане — докладва Алекс. — Започнаха рязко да губят скорост. Според проследяващата програма ще са в относителна неподвижност след около два милиона километра. Искаш ли да се насочим към тях?
— Не, откарай ни на стационарна позиция до Ерос — нареди Холдън.
— Прието, капитане.
— Наоми! — Холдън се завъртя с креслото към нея. — Правят ли нещо друго?
— Според мен, не, поне не се вижда през огньовете на соплата им. Но не е изключено да пращат кодиран сигнал в неизвестна за нас посока.
Холдън изключи интеркома. Почеса се по главата, сетне разкопча ремъците.
— Е, спряхме ги засега. Отивам да си сипя едно. Ти искаш ли?
— Знаеш, че той беше прав — каза Наоми по-късно същата вечер.
Холдън се рееше в безтегловност над своя пулт. Беше изключил бордовото осветление и каютата бе бледо осветена като в лунна нощ. Алекс и Еймъс спяха на долната палуба. Със същия успех можеха да са на милиони километри от тях. Наоми се полюшваше над своята работна станция, увиснала като черен облак. Светлините от пулта озаряваха лицето ѝ, челото, малкия нос, плътните устни. Очите ѝ бяха затворени. Холдън имаше чувството, че са единствените хора във вселената.
— Кой е бил прав? — попита той, само за да каже нещо.
— Милър.
— Нямам представа за какво говориш.
Наоми се засмя, замаха с ръце и се завъртя към него. Сега вече беше отворила очи и те приличаха на черни кладенци върху лицето ѝ.
— Мислех си за Милър — продължи тя. — Държах се лошо с него на Тихо. Пренебрегвах го, защото ти му беше ядосан. Дължах му нещо по-добро.
— Защо?
— Той ти спаси живота на Ерос.
Холдън изпръхтя, но въпреки това Наоми продължи:
— Когато беше във флота, какви мерки се изискваха, ако някой полудее на кораба? Ако започне да върши неща, които заплашват останалите?
Като си мислеше, че говорят за Милър, Холдън каза:
— Връзваш го и премахваш опасността за кораба. Но Фред не беше…
Наоми го прекъсна.
— Ами ако стане по време на война? По средата на битка?
— Ако не може да бъде усмирен лесно, началникът на вахтата е длъжен да използва всякакви средства, за да защити екипажа.
— Включително и да го застреля?
— Ако това е единственият начин — да — отвърна Холдън. — Разбира се. Но това важи само за крайни случаи.
Наоми махна с ръка и тялото ѝ бавно се завъртя. Тя забави движението си с машинален жест. Холдън също се справяше доста добре в безтегловност, но не като нея.
— Поясът е огромна мрежа — отбеляза Наоми. — Той е като огромен, всеобхватен кораб. Има отделни клетки, които разполагат с въздух, вода, мощност и строителни материали. Те може да са отдалечени на милиони километри в космоса, но това не ги прави по-малко свързани.
— Виждам накъде биеш — въздъхна Холдън. — Дрезден беше този безумец на кораба и Милър го застреля, за да защити всички нас. Той вече ми го каза на Тихо. Но нищо не спечели.
— Защо?
— Защото — ядоса се Холдън — Дрезден не представляваше непосредствена заплаха. Той беше само един зъл човек със скъп костюм. Нямаше оръжие в ръка, нито държеше пръст на детонатора на бомба. И никога няма да повярвам на човек, който смята, че има правото да екзекутира други.