— Трябва да се преместим — говореше жената. — Тук има предпазна преграда. Да отидем от другата страна на дока.
— Но преградата може да е дълга над два километра — възрази Милър.
— И е така — уточни жената. — Можем да се върнем на кораба и да продължим нататък под лека тяга, или да го следваме прикачени с въжета.
— Кое ще е по-бързото?
— Тегленето.
— Да се закачваме, тогава — нареди Милър.
Корабът се издигна плавно, отвън бяха прикачени двайсетина пълзящи транспортни сонди, които сякаш висяха от огромен метален цепелин. Корабът щеше да остане с него тук, на станцията, завързан за скалата като жертвоприношение към боговете. Милър крачеше редом с останалите, докато прекосяваха широките затворени люкове на хангара. Единственият звук идваше от вибрациите на подметките му при залепването за металната повърхност. Единствената миризма бе тази на тялото му и на затоплена пластмаса от въздушния рециклатор. Металът под краката му лъщеше сякаш някой го бе почистил. Най-малката прашинка или камъче бяха запокитени в космоса много отдавна.
Екипажът се зае да прикачи кораба, да монтира и зареди бомбите и да въведе обезопасителните кодове, всеки от тях помнеше гигантската бойна глава „Науву“, носеща се право към астероида.
Ако друг кораб се спусне след тях и се опита да обезвреди зарядите, техният щеше да прати синхронизирани сигнали до всички останали минирани съдове на СВП, стърчащи над гладкия хоризонт на астероида. Три секунди по-късно повърхността на Ерос щеше да бъде изстъргана до чисто.
Дори останалите запаси от въздух и храна се разтоварваха от кораба, за да бъдат взети и използвани по-нататък. Нямаше никакъв смисъл да се губят ценни ресурси.
Нищо ужасно не изпълзя от въздушния шлюз, нищо не се опита да ги нападне, което правеше присъствието на Милър почти излишно. А може би не. Може би бе дошъл с тях просто за да използва попътния транспорт.
Когато приключиха с всичко, Милър изпрати доклад през обречената на смърт корабна система. Транспортът за обратния път се появи бавно, светла точица, която постепенно нарастваше и увеличаваше силата си, накрая се разшири до мрежа за акостиране в безтегловност, разпъната като скеле. По заповед от новия кораб хората на Милър изключиха магнитните си обувки и запалиха миниатюрни маневрени двигатели, монтирани върху скафандрите или — ако скафандрите им бяха твърде стари — върху допълнителни евакуационни платформи. Милър ги наблюдаваше как се отдалечават от него.
— Време е да къртим оттук, папка — подкани го Диого, беше някъде в групата. Милър не знаеше кой точно от всичките е той. — Метрото не чака.
— Няма да дойда — заяви Милър.
— Sa que?
— Така реших. Оставам тук.
Настъпи миг тишина. Милър бе очаквал този момент. Той знаеше обезопасителните кодове. Можеше да се върне на стария кораб и да се заключи вътре, ако се наложи. Но нямаше да се стигне дотам. Беше подготвил и аргументите си — прибере ли се на Тихо, ще е само пионка в политическата игра на Фред Джонсън, измъчваше го умора, каквато не бе изпитвал никога досега, веднъж вече бе умирал на Ерос и искаше да остане тук, за да довърши започнатото. Дължаха му го. Диого и останалите му го дължаха.
Очакваше някаква реакция от хлапаците, опит да го разубедят.
— Всичко е наред, тогава — произнесе Диого. — Виопа morte.
— Buona morte — повтори Милър и изключи радиото. Вселената потъна в тишина. Звездите под него се местеха бавно, но забележимо, докато станцията, от която висеше, продължаваше да се върти. Една от тези светлини беше „Росинант“. Две други бяха корабите, които Холдън трябваше да задържи. Милър не можеше да ги различи. Джули се рееше край него и черната ѝ коса изпълваше скафандъра, а звездите мъждукаха през тялото ѝ. Изглеждаше толкова умиротворена.
„Ако трябва да го направиш отново — попита тя. — Ако можеше да го направиш отново — от началото?“
— Не бих — отвърна той кратко.
Пред погледа му транспортният кораб на СВП запали двигатели и засия в златисто и бяло, докато се отдалечаваше, за да се превърне на свой ред в звезда. А след това се изгуби. Милър се обърна и огледа тъмния, пуст лунен пейзаж, забулен във вечна нощ.
Достатъчно му бе да остане с нея още няколко часа, после и двамата щяха да са в безопасност. Те всички щяха да са в безопасност. Той усети, че се усмихва, и същевременно очите му се напълниха със сълзи, които се рееха под лицевото стъкло или полепваха по косата.
„Всичко ще бъде наред“ — увери го Джули.
— Зная — отвърна Милър.
Стоя така близо час, сетне се обърна и се отправи бавно назад към принесения в жертва кораб, пъхна се през шлюза и се озова в сумрачния му търбух. Имаше достатъчно остатъчна атмосфера за да не се налага да спи в скафандъра. Съблече се, избра едно противоускорително кресло и се сви върху твърдия гел. Само на двайсетина метра от него пет термоядрени глави, достатъчно мощни, за да заслепят за кратко слънцето, очакваха сигнал. Над него всичко, което някога бе принадлежало към човешката раса, сега се променяше и преустройваше, преобразяваше се от едно творение в друго, сякаш бе оживяла картина от Йеронимус Бош. А на почти ден път „Науву“, Божият чук, летеше право към тях.