— Можете да ги взривите от разстояние — говореше Фред. — Милър сигурно знае кодовете. Нека момчетата от сапьорския отряд изчислят кои да задействате за максимален ефект.
— Прието — отвърна Холдън. — Ще се свържа с Милър.
— А аз ще потърся вътрешните — рече Фред. — Ще видя какво ще се получи.
Холдън прекъсна връзката и повика кораба на Милър.
— Йо — обади се някой, вероятно отговаряше за радиото.
— Тук Холдън, на „Росинант“. Дайте ми Милър.
— Ааа… — проточи гласът. — Добре.
Чу се тихо изщракване, пукот, сетне се обади Милър, гласът му имаше слабо ехо. Още беше с шлема.
— Милър, тук Холдън. Трябва да поговорим за случилото се току-що.
— Ерос се премести.
Милър звучеше странно, гласът му сякаш идеше отдалече, а той като че ли почти не се интересуваше от разговора. Холдън за миг почувства пристъп на раздразнение, но се постара да го овладее. В момента се нуждаеше от Милър.
— Виж — поде той. — Говорих с Фред и той предложи да координираме действията си с твоя сапьорски отряд. Ти знаеш кодовете за детонация от разстояние. Ако възпламеним едновременно бойните глави, може би ще успеем да отклоним астероида от курса. Повикай техниците си на връзка и да обсъдим заедно подробностите.
— Хм, да, звучи като добра идея. Ще ти пратя кодовете — този път Милър сякаш едва сдържа смеха си. Като човек, който се готви да разкаже някой смешен виц. — Но лично аз няма да мога да ви помогна.
— По дяволите, и с тия момчета ли се сдърпа?
Този път Милър се разсмя. Ако наистина имаше нещо смешно, Холдън го бе пропуснал.
— Не бих го нарекъл точно така — каза детективът. — Не съвсем. Но не това е причината да не мога да те свържа с тях. Не съм на техния кораб.
— Какво?
— Все още съм на Ерос.
50.
Милър
— Какво искаш да кажеш с това, че още си на Ерос? — изуми се Холдън.
— Ами точно това — отвърна Милър, прикривайки нарастващото си съжаление с привидно безразличен тон. — Вися надолу с главата пред третичните докове, където закотвихме един от нашите кораби. Чувствам се като някакъв побъркан прилеп.
— Но…
— Много странно нещо. Не усетих нищо, когато астероидът се премести. Човек би си помислил, че при подобно ускорение би трябвало да изхвърча надалече. Ама нищо такова не става.
— Добре, стой там. Идваме да те вземем.
— Холдън — рече Милър. — Престани, моля те.
Мълчанието продължи десетина секунди, но бе изпълнено със скрит смисъл. „Никак не е безопасно да доближаваш «Росинант» до Ерос“ и „Дойдох да умра тук“, и „Не усложнявай допълнително нещата“.
— Да, аз просто… — Холдън се поколеба. После каза: — Добре. Дай ми координатите, за да ги съобщя на техниците. Аз… Божичко. Ще ти предам какво са казали.
— И още нещо — добави Милър. — Мислите да отклоните този кучи син, така ли? Имайте предвид само, че това вече не е астероид. Това е кораб.
— Аха — рече Холдън. — Добре.
Връзката бе прекъсната с тихо изпукване. Милър провери кислородните си запаси. Още три часа в скафандър, но би могъл да се върне на своя малък кораб и да ги попълни доста преди да се изчерпят. Значи Ерос се движеше. Не го усещаше, но когато погледнеше към извития хоризонт на астероида, виждаше микроастероиди, всичките идващи от една и съща посока, да отскачат обратно. Ако станцията продължаваше да ускорява, този каменен дъжд щеше да се учести и усили. По-добре да остане на кораба.
Той превключи ръчния си терминал на канала на Ерос. Станцията под него шепнеше и чуруликаше, протяжни и бавни звуци, наподобяващи песните на китовете. След гневните слова и радиосмущенията сега Ерос изглеждаше умиротворен. Интересно каква музика ще сътворят дружките на Диого от това. Бавните танци едва ли бяха в техния стил. Той усети неприятен сърбеж по гърба и размърда рамене с намерение да се почеше в някоя издатина на скафандъра. Почти не забеляза, че се усмихва. А после се засмя. Заля го вълна на еуфория.
Във вселената имаше чужди форми на живот и в момента се носеше върху една от тях като бълха на гърба на куче. Станция Ерос летеше по своя воля и с помощта на механизми или сили, които не можеше да си представи. Отново изпита благоговение и си помисли, че за него това е било забравено чувство. Вдигна ръце и ги протегна, сякаш можеше да прегърне черния космос отдолу.
Сетне с въздишка се върна обратно на кораба.
Веднага щом се озова зад стените му, той свали скафандъра и включи кислородната инсталация към рециклатора, за да се зареди. Тъй като бе единственият член на екипажа на борда резервите му щяха да се попълнят само за час. Корабните акумулатори все още бяха напълно заредени. Ръчният му терминал изписука два пъти, напомняйки, че пак е време за антиканцерогенните медикаменти. Същите, които приемаше заради предишното си посещение на Ерос. И които трябваше да гълта до края на живота си. Голям майтап.